Погледът й попадна върху мандолината, подпряна в ъгъла до прозореца. Взе я, нагласи се на леглото и засвири. В началото мелодията бе малко припряна, но сетне я завладя спокойствие и звуците на простичката фолклорна песен се сляха в умиротворителен ромон. Като си тананикаше тихичко, тя прескачаше от песен на песен, зареяла поглед в пространството пред нея.
Някакво движение до вратата я върна в действителността. Беше Глен.
— Много хубаво свирите — отбеляза той, застанал на прага.
Стана й приятно, от усмивката му, а и от факта, че харесва музиката й.
Магда на свой ред се усмихна срамежливо.
— Е, не чак толкова.Доста невнимателна съм станала.
— Може би. Но репертоара ви е великолепен. Познавам само още един човек, който може да изпълнява толкова разнообразни мелодии.
— Кой?
— Аз.
Ето я пак тази негова самоувереност. Или й се подиграваше? Магда реши да постави на изпитание неговия блъф. Подаде му мандолината.
— Докажете го.
Ухилен, Глен пристъпи напред, дръпна едно столче, настани се до леглото и пое инструмента. След като го настрои по свой вкус, той започна да свири. Магда слушаше изумена и очарована. За мъж с подобен ръст и с такива големи ръце, той докосваше струните удивително нежно. Очевидно искаше да й покаже всичко на което е способен, нерядко повтаряше някои пасажи, но в различен стил.
Магда го разглеждаше внимателно. Харесваше й начинът, по който се изпъваше ризата на широките му рамене. Ръкавите му бяха навити до лактите и тя се загледа в танца на мускулите и сухожилията под мургавата кожа, докато той свиреше. Имаше множество белези по тези ръце, някои тръгваха от китките и се губеха нагоре, под синята риза. Щеше й се да попита откъде ги има, но реши, че въпросът е прекалено личен.
Но поне можеше да го попита как свири някои от песните.
— Тази, последната я изсвирихте погрешно — рече му тя.
— Коя?
— Аз я наричам „Зидарска жена“. Знам че текста има няколко варианта, но мелодията винаги е била една и съща.
— Не винаги — отвърна Глен. — Това е оригиналното изпълнение.
— Откъде знаете? — отново бе подразнена от неговата самоувереност.
— Научих я в едно село от една старица, която умря преди много години.
— Кое село? — продължи разпита Магда. Тук вече плуваше в собствени води.
— Кранич — близо до Сучева.
— А… Молдова. Това би могло да обясни разликата — тя забеляза, че Глен я разглежда.
— Самотна ли сте без баща ви?
Магда се замисли върху думите му. В началото й беше липсвал, пък и не знаеше какво да прави, след като бе отпаднала постоянната грижа за него. Но в момента й беше приятно, че седи тук, разговаря с Глен и дори малко спори с него. Не биваше да го допуска в стаята си, макар че беше оставила вратата отворена, но в негово присъствие се чувстваше по-спокойна. Харесваше го, особено очите му, макар че той умело прикриваше всичко, което можеше да се види в тях.
— Да — кимна тя. — И не.
Той се засмя.
— Ясен отговор. Всъщност два.
Настъпи продължителна тишина и Магда постепенно започна да осъзнава, че Глен е мъж, силен, едър и мускулест. От него лъхаше на мъжественост, нещо което досега не беше забелязала. Беше й убягнало и снощи, и тази сутрин, но тук, в малката стая усещането изпълваше пространството. И това я караше да се чувства странна и малко особена. Имаше нещо примитивно във всичко това. Чувала бе за животинско привличане… но дали това изпитваше сега? Или просто причината се криеше в неговата искряща жизненост?
— Омъжена ли сте? — попита той, поглеждайки златната халка на ръката й — халката на мама.
— Не.
— Тогава имате любовник?
— Разбира се, че не.
— Защо не?
— Защото… — Магда се поколеба. Не смееше да му признае, че като се изключат мечтите, беше изгубила всякаква надежда да живее заедно с мъж. Всички подходящи мъже, които бе срещала през последните години бяха женени, а останалите просто не заслужаваха внимание. Нито нейното, нито на други жени. Ала едва сега осъзнаваше, че всички тези мъже бяха бледи и немощни изображения, сравнени с този, който седеше до нея сега. — Защото подминах възрастта, когато това има някакво значение! — рече тя накрая.
— Така ли?
— А вие? Женен ли сте?
— Не, за момента.
— Били ли сте?
— Много пъти.
— Изсвирете ми още нещо! — смени темата Магда. Очевидно Глен избягваше прямите отговори.
Но не след дълго отново подновиха разговора. Говориха за какво ли не, но винаги темите се въртяха около нея. Магда откри, че с удоволствие разказва за всичко, което я интересува, като се започне от музиката — циганска и румънска народна и се свърши с надеждите и мечтите й. Отначало думите излизаха предпазливо от устата й, но с помощта на Глен, скоро се превърнаха в постоянен поток. Магда не помнеше друг подобен случай в живота си да е говорила толкова много. А Глен умееше да слуша. Изглеждаше искрено заинтригуван от това, което му разказваше, за разлика от всички останали мъже, които чакаха първата възможност, да заговорят за себе си.
Читать дальше