Ф. Уилсън - Крепостта

— Възможно ли е всичко това да е истина? — умът й все още се бунтуваше.

— Не зная. Има толкова много да се научи, а времето е толкова малко. Той се храни с кръвта на живите — няма съмнение, след като видях какво е останало от труповете на войниците. Всички до един имаха смъртоносни рани на шиите. Снощи се уверих, че той няма отражение в огледалото — поне тази част от преданията за вампирите е вярна. Но страхът от чесън, или сребро се оказаха пълна измислица. Вероятно води нощен начин на живот — напада след залез и се появява само по тъмно. Съмнявам се обаче, че прекарва дните си заспал в нещо толкова мелодраматично, като например ковчег.

— Вампир — повтори замислено Магда. — Изглежда така нереално, тук, на слънцето, да разговаряме за подобни неща, толкова смешно…

— Смешно ли ти беше онази вечер, когато изгаси светлината в стаята ни? Засмя ли се, когато се вкопчи в ръката ти?

Магда се изправи и потърка мястото, където Молашар я бе докоснал, питайки се дали все още има белег. Тя се обърна с гръб към баща си и нави ръкава на жилетката. Да… тук беше… сиво-белезникаво овално петънце мъртвешка на вид кожа. Тъкмо преди да дръпне ръкава забеляза, че петънцето избледнява — кожата си възвръщаше нормалния цвят под действие на слънчевите лъчи. още докато гледаше, белегът изчезна напълно.

Завладяна от внезапна слабост, Магда се залюля и се вкопчи в перилата на моста, за да не падне. След като се подпря погледна крадешком към баща си.

Нямаше защо да се притеснява — той отново гледаше към крепостта, сякаш не забелязваше присъствието й.

— Той е някъде там сега — прошепна Куза. — Чака да настъпи нощта. Трябва пак да говоря с него.

— Наистина ли е вампир, татко? Болярин отпреди петстотин години? Как можем да бъдем сигурни че това не е някаква измама? Той може ли да го докаже?

— Да го докаже? — гневно избухна той. — Защо му е да доказва каквото и да било? Какво го интересува него, дали аз или ти вярваме? Той си има собствени грижи и смята, че аз ще съм му от полза. „Съюзник срещу нашествениците“ — така ме нарече.

— Не бива да му позволяваш да те използва!

— И защо не? Щом му трябва съюзник срещу немците, които са завладели неговата крепост, аз съм готов да застана до него — въпреки че не виждам, какво полза ще има от мен. Затова и не казах нищо на фашистите.

Магда си помисли, че може би не само от фашистите крие някои неща. От нея също.

— Татко, не говориш сериозно!

— Ние имаме общ враг, Молашар и аз. Не е ли така?

— За момента — да. А после?

Той игнорира въпроса й.

— И не забравяй, че Молашар може да е от полза в изследванията ми. Трябва да науча всичко за него. Трябва отново да разговарям с него. Трябва! — погледът му потърси крепостта. — Толкова много се промени сега… толкова много неща трябва да преосмисля…

Колкото и да се опитваше Магда не можеше да определи настроението му.

— Какво те тревожи, татко? Нали от години повтаряш, че може би в тези легенди за вампири има и капчица истина? Рискуваше нееднократно да бъдеш изложен на подигравки. А сега, когато излезе прав, ми изглеждаш подтиснат. Трябва да се радваш.

— Нищо ли не разбираш? Това беше само едно интелектуално упражнение. Приятно ми беше да си играя с подобна идея, да я използвам за стимулация на ума ми, а и да дразня онези дървени глави в университета!

— Повече от това беше и не го отричай.

— Добре… но никога не съм мечтал дори че на света има подобно същество. И никога не съм си помислял, че ще го срещна очи в очи! — гласът му утихна до шепот. — Да не говорим за това, че той наистина се бои от…

Магда зачака края, но баща й мълчеше. Беше потънал в себе си, дясната му ръка безцелно ровичкаше в джоба на палтото.

— Да се страхува от какво? От какво се бои той, татко?

Но баща й не беше тук. Очите му продължаваха да измерват крепостта.

— Той е самото олицетворение на злото, Магда. Един паразит със свръхестествени способности, който се храни с човешка кръв. Зло облечено в плът. Но ако е така, то къде е тогава доброто?

— За какво говориш? — обърканите му мисли я плашеха. — Това е напълно безсмислено!

Куза извади ръката си от джоба и пъхна нещо в лицето й.

— Това! Ето за това говоря!

Беше сребърният кръст, който им зае капитанът. Какво искаше да каже баща й? Защо я гледаше така, с блестящи очи?

— Не те разбирам.

— Молашар трепери пред него!

Какво ставаше с баща й?

— Е, и какво? Според легендите, вампирът трябва да се бои от…