Ф. Уилсън - Крепостта

— Според легендите! Това не е легенда! Истина е! Кръстът го ужасява! Направо го прогони от стаята! Един кръст!

Изведнъж Магда осъзна какво подтискаше баща й през цялата сутрин.

— Аха! Сега разбра, нали? — каза той и се усмихна тъжно.

Бедният татко! Да прекара цяла една нощ в подобни терзания. Магда все още не можеше да повярва в онова, което й бе казал.

— Наистина ли смяташ, че…

— Няма защо да си затваряме очите пред този факт, Магда — той протегна кръста, любувайки се на блестящата му, гладка повърхност. — Това е част от нашата вяра, от нашите легенди — че Христос не е бил истински месия. И че месията още не се е появил. Че Христос е бил един обикновен човек и че последователите му са хора добронамерени, но лековерни. Ако това беше истина… — той изглеждаше, сякаш е хипнотизиран от кръста. — Ако това беше истина… ако Христос е бил простосмъртен… защо тогава един кръст, инструментът на неговата смърт всява ужас във вампира? Защо?

— Татко, скачаш от един извод на друг. Сигурно има неща, които не знаем!

— Уверен съм, че е така. Но помисли си — той присъства навсякъде — в преданията, в ръкописите, дори в картините от онези времена. И все пак, кой би си помислил че е истина? Че един вампир ще се плаши от кръста? Защо? Защото е символ на човешкото спасение. Разбираш ли какво означава това? Никога досега не ми е хрумвала подобна мисъл.

Възможно ли е да е прав? — питаше се Магда. — Възможно ли е?

Куза заговори отново, гласът му звучеше приглушено и механично.

— Щом едно същество като Молашар намира за отвратителен символа на християнството, логичен извод е че Христос е бил нещо повече от обикновен човек. Ако е така, тогава нашият народ, нашата вяра, нашите традиции са погрешни от две хиляди години насам. Месията се е появил и ние не сме го разпознали!

— Не можеш да го казваш! Не ти вярвам! Трябва да има някакъв друг отговор!

— Та ти не беше там. Не видя ужаса изписан на лицето му, когато извадих кръста. Не видя как се сви пред него и отстъпи, докато не го прибрах в кутията. Кръстът има власт над него!

Сигурно беше така. Макар че срещу тази мисъл въставаше цялото познание на Магда. И все пак, казал го беше баща й. Значи беше вярно. Търсеше някакъв отговор, нещо с което да го успокои, да му върне вярата. Но успя да промълви само едно тъжно, простичко:

— Татко.

Той се усмихна уморено.

— Не се бой, дете. Няма да захвърля вярата си и да вляза в манастир. Моята вяра е дълбока. Но все пак, това те кара да се замислиш, нали? Възниква въпросът дали в края на краищата не грешим… дали наистина не сме пропуснали кораба, който е отплавал преди близо двадесет века.

Опитваше се да представи всичко в далеч по-благоприятна светлина, за да я успокои. Но Магда знаеше, че дълбоко в себе си той е разяждан от съмнения.

Тя приседна на тревата и се замисли. В един миг й се стори, че нещо се движи в отворения прозорец над тях. Като че ли беше кичур червеникава коса. Стисна юмручета, когато осъзна, че отвореният прозорец е от стаята на Глен. Сигурно беше чул всичко.

Магда продължи да наблюдава прозореца през следващите няколко минути, надявайки се да го хване, че ги подслушва. Но не видя нищо. Тъкмо щеше да се откаже, когато нечий глас я стресна.

— Добро утро!

Беше Глен, който се задаваше откъм ъгъла, понесъл във всяка ръка по едно сгъваемо столче с кожена облегалка.

— Кой е там? — запита баща й, мъчейки се да се извърне и да погледне назад.

— Някакъв мъж, когото срещнах вчера. Казва се Глен. Държи стаята срещу мен на втория етаж.

Приближавайки се Глен й кимна жизнерадостно и после се спря пред Куза, надвесвайки се над него като някакъв гигант. Носеше вълнени панталони, алпийки и широка, разтворена отпред риза. Той остави столчетата и протегна ръка към баща й.

— Добро утро и на вас, господине. Вече имах удоволствието да се запозная с дъщеря ви.

— Теодор Куза — отвърна баща й колебливо, със зле прикрита подозрителност. Той пъхна облечената си в ръкавица ръка в лапата на Глен. Последва почти комично ръкостискане, след което Глен покани Магда да седне.

— Заповядайте. Тревата е твърде влажна, за да седите на нея.

Магда се изправи.

— Благодаря, ще постоя — рече тя троснато. Яд я беше на начина, по който бе натрапил компанията си и на това, че ги беше подслушвал. — И без това баща ми и аз тъкмо си тръгвахме.

Докато Магда заобикаляше количката, Глен внимателно постави ръка на рамото й.

— Моля ви, недейте. Събудих се от гласовете ви и чух, че разговаряте за крепостта и за някакъв вампир. Не искате ли да си поговорим за това? — той се усмихна.