Ф. Уилсън - Крепостта

Първото желание на Вьорман бе да помогне на стареца. Тъничките ръце с атрофични мускули изглеждаха напълно неспособни да повдигнат в инвалидната количка изсъхналото тяло на професора. Но той не беше помолил за помощ, дори с жест или поглед. Изглежда за него беше въпрос на чест да се настани сам в количката. Вьорман си помисли, че за този човек вероятно единствената радост и гордост бе собствената му дъщеря. Не му се искаше да го лишава от това малко постижение.

Куза изглежда знаеше как трябва да се справи. Докато го гледаха — Кемпфер очевидно се забавляваше добре — Куза подпря количката на стената отзад и с изкривено от болка и мъка лице започна да се набира по нея, милиметър по милиметър, разгъвайки скованите си стави. Най-сетне с пъшкане, от което по челото му избиха едри капки пот, Куза се отпусна на седалката и се извъртя, провесвайки изнурените си ръце отстрани. Дишаше на пресекулки. Все още трябваше да се поизправи малко и да се завърти напред, но най-тежката част беше отминала.

— Какво искате от мен? — запита той, след като се поуспокои. Сякаш се бе изпарило онова предпазливо и внимателно обръщение, което бе поддържал в разговорите от мига на пристигането си в крепостта. Нямаше го и смешноватото обръщение „господа“. Болката очевидно бе твърде голяма, за да си позволи лукса да бъде подигравателен.

— Какво научи снощи, чифут? — запита Кемпфер.

Куза опря гърба си уморено в облегалката. Той затвори за секунда очи, после ги отвори и ги присви към Кемпфер. Без очила изглежда беше почти сляп.

— Почти нищо. По всичко изглежда, че крепостта е било построена през петнадесети век от някакъв боляр, съвременник на Влад Тепеш.

— Това ли е всичко? Два дена ровене в книгите само за това?

— Един ден, майоре — поправи го професорът и в гласа му се долови познатата заядливост. — Един ден и две нощи. Това е крайно недостатъчно, като се има пред вид, че материалите са на най-различни езици.

— Не ме интересуват извиненията ти! Искам резултати!

— И не ги ли получихте? — отговорът изглежда беше от значение за Куза.

Докато отвръщаше Кемпфер изправи рамене и изпъчи гърди.

— Две поредни нощи нямаше инцидент, но не вярвам това да е било свързано с теб — той извърна лице към Вьорман и го погледна мрачно. — Изглежда мисията ми тук е завършила с успех. Но за да се уверя, ще остана още една нощ преди да потегля.

— Ха! Още една нощ в твоята компания! — възкликна ядно Вьорман, чувствайки как се разваля настроението му. — Чашата на търпението преля!

Готов бе да издържи какво ли не, но не и още една нощ с Кемпфер!

— Не виждам смисъл да оставате повече тук, хер майор — намеси се Куза с блеснал поглед. — Убеден съм, че има и други страни, където спешно се нуждаят от вашите услуги.

Кемпфер сгърчи устните си в подобие на усмивка.

— Нямам намерение да напускам скъпата ти родина, чифутино! Оттук заминавам за Плойещи.

— Плойещи? Защо пък в Плойещи?

— Скоро ще научиш — той се обърна към Вьорман. — Утре сутринта потеглям.

— Лично ще ти държа вратата отворена.

Кемпфер му хвърли гневен поглед, след това излезе навън. Вьорман го проследи. Осъзнаваше, че нищо не е постигнато, че убийствата са спрели поради някаква неизвестна за тях причина и че могат да бъдат възобновени отново във всеки момент — тази вечер, утре, вдруги ден. Това, на което се радваха беше само една малка пауза, някакъв необясним мораториум. Не бяха нито научили, нито постигнали каквото и да било. Ала нямаше намерение да прави съмненията си достояние на Кемпфер. Искаше майорът да се махне колкото се може по-скоро. А вероятно и майорът го искаше. Нямаше намерение да казва каквото и да е, което би забавило потеглянето му.

— Какво означаваше това за Плойещи? — попита зад гърба му Куза.

— По-добре да не знаете — той погледна изтерзаното, разтревожено лице на професора. На масата пред него, до тънките очила лежеше сребърното кръстче, което дъщеря му бе заела от него вчера.

— Моля ви, капитане, кажете ми. Защо този човек заминава за Плойещи?

Вьорман не му обърна внимание. Професорът и без това си имаше достатъчно проблеми. Едва ли разказът за създаването на румънски еквивалент на Аушвиц ще му подейства ободряващо.

— Ако желаете, днес можете да посетите дъщеря си. Но ще трябва вие да отидете при нея. Тя не бива да идва. — Той се пресегна и вдигна кръста. — Това беше ли ви от полза?

Куза спря поглед на сребърния кръст, после бързо го отклони встрани.