Ф. Уилсън - Крепостта

Отново усмивката, хладна и подигравателна.

— Вампир? Носферату? Морой? Може би.

— Но как тогава…

Молашар разсече въздуха с десница.

— Стига! Стига с тези досадни въпроси! Не ме интересува твоето празно любопитство. Знам, че си ми сънародник и че земята ни е в ръцете на чужденци. Защо си с тях? Нима си предал Влашко?

— Не! — пред свирепия поглед на Молашар, Куза почувства как в него отново се връща познатият страх. — Те ме доведоха тук насила!

— Защо? — думите пронизваха като нож.

— Смятаха, че ще мога да открия причината, поради която избиват войниците им. И мисля че я открих… нали?

— Да. Откри я — Молашар си позволи поредната безжалостна усмивка. — Нуждаех се от тях, за да възстановя силата си след дългото бездействие. Ще ми трябват всичките, за да възвърна отново предишното си могъщество.

— Не бива да го правиш! — извика Куза преди да помисли.

Очите на Молашар блеснаха.

— Никога не казвай какво бива и какво не бива да правя в дома си! Още повече когато в него са се настанили нашественици! Аз се погрижих нито един турчин да не стъпи в този проход докато го държах, а сега се събуждам и откривам, че крепостта ми е завладяна от германци!

Целият кипеше от гняв, крачеше из стаята и размахваше юмруци за да подчертае думите си.

Куза използва тази възможност да повдигне капака на кутийката и да извади парчето счупено огледало, което Магда му бе дала сутринта. Докато Молашар се мяташе вбесен из стаята, професорът завъртя огледалото и се помъчи да хване отражението му в него. Вдигна глава и го видя застанал до книгите отдясно, но когато надзърна в огледалото, там не се виждаше нищо друго освен самите книги.

Молашар нямаше отражение!

Внезапно огледалото бе дръпнато от ръката му!

— Правиш се на любопитен, а? — той вдигна огледалото и надзърна в него. — Да. Преданията са верни — аз нямам отражение. А на времето имах — за миг очите му се замъглиха. — Това вече е минало. Какво друго имаш в тази кутия?

— Чесън — Куза бръкна под капака и извади една глава. — Казват, че прогонвал вампирите.

Молашар протегна ръка. В средата на дланта му се виждаше кичурче косми.

— Дай ми го — Куза се подчини, Молашар отхапа малко и въздъхна. — Обичам чесън.

— А сребро? — професорът извади един сребърен медальон останал от Магда.

Молашар не се поколеба да го грабне.

— Какъв болярин щях да съм, ако се страхувах от среброто?

Изглежда, че се забавляваше чудесно.

— А това, — продължи Куза докато ровеше в кутията, — се смята за най-мощното средство против вампири.

Той извади кръста, който капитан Вьорман бе дал на Магда.

Молашар внезапно отстъпи назад, а от устата му излетя звук, наподобяващ нещо средно между изхъркване и ръмжене. Той прикри очи.

— Махни го!

— Действа ли ти? — Куза беше изненадан. Нещо се сви в него, докато гледаше как се измъчва Молашар. — Но защо? Как…

— МАХНИ ГО!

Куза побърза да изпълни поръката, като прикри кръста с една картонена кутия.

Молашар бе оголил зъбите си, сякаш се готвеше да скочи върху него и да го разкъса.

— Надявах се, че в твое лице ще имам съюзник против нашествениците, но виждам че съм се лъгал!

— Аз също искам да бъдат прогонени! — възрази уплашен Куза, притискайки се в количката. — Дори повече от теб!

— Ако е така, едва ли щеше да размахваш пред мен това проклятие!

— Но аз не знаех! Можеше да е поредната селска измислица, като чесъна и среброто!

Трябваше да го убеди!

— Може би — кимна замислено Молашар. После се обърна и отстъпи в мрака, гневът му — донякъде поутихнал. — Но все още не ти вярвам, Недъгави.

— Не си отивай! Моля те!

Молашар спря в очакващия го мрак и се обърна към Куза, докато се увиваше в него. Гледаше го мълчаливо.

— Молашар, аз съм на твоя страна! — извика Куза. Не биваше да го пуска сега, когато толкова много въпроси чакаха отговор. — Моля те, повярвай ми!

В тъмнината вече се виждаха само блестящите точици на Молашаровите очи. Останалото бе погълнато. Изведнъж от черната завеса изскочи ръка и посочи с пръст Куза.

— Ще те наблюдавам, Недъгави. И ако се уверя, че мога да ти имам доверие, отново ще се срещна с теб. Но ако предадеш народа ни, лично ще сложа край на жалкия ти живот.

Ръката изчезна. После и очите. Но думите останаха да висят във въздуха. Мракът постепенно се разсея, сякаш погълнат от стените. Скоро всичко си беше както преди. Отхапаната глава чесън, която се въргаляше в ъгъла на стаята бе единственото доказателство, че Молашар е бил тук.