Ф. Уилсън - Крепостта

Имаше високо чело. Дълга, смолисто черна коса се спускаше чак до раменете, кичурите бяха като змии, прикачени със зъби към скалпа. Белезникава кожа, хлътнали скули и закривен нос. Устните бяха придърпани назад, разкривайки жълтеникави зъби, дълги, заострени като кучешки. Но именно очите държаха Магда в по-страшна хватка, дори от тази на ръката, сподавяха вика й и подтискаха трескавите й усилия.

Очите.

Големи и кръгли, хладни и кристални, зениците — тъмни дупки в един хаос, лишен от логика, отвъд границите на реалността, черни като нощно небе, което никога не е посинявало от слънцето или озарявано от сиянието на луната и звездите. Ирисите бяха почти толкова тъмни и докато гледаше към тях се разтвориха като тунели, привличайки я в светът на безумието отвъд…

… на безумието. Което бе толкова привлекателно. Там щеше да е в безопасност, на спокойствие, далеч от всичко. О, колко хубаво щеше да е, да премине отвъд и да се потопи в тези черни извори… колко хубаво…

Не!

Магда се бореше със завладяващото я желание, мъчеше се да се освободи. Но… какъв смисъл? Животът беше само мъка и мизерия, борба, която всички губеха накрая. Какъв смисъл имаше? В края на краищата, нищо от онова, което правиш нямаше някакво значение. Защо тогава да се тревожи?

Почувства как някакво едва доловимо течение я повлича към тези очи. Имаше и желание в тях, надхвърлящо сексуалните предразсъдъци, желание по всичко онова, което бе тя. Магда с изненада осъзна, че се обръща и се навежда към двата черни тунела. Толкова лесно щеше да е, ако се отпуснеше…

… тя се вкопчи в нещо вътре в нея, което отказваше да се предаде, подтикваше я да се бори с течението. Ала силата срещу нея бе толкова могъща, а тя така слаба и изморена, че съпротивата й се струваше безсмислена.

Звук… или музика… не, не беше музика. Звукът бе вътре в нея, далеч от всякаква музика… дисхармоничен, крещящ в кошмарна какафония, която разтваряше нови пукнатини в отслабената й воля. Светът около нея — всичко — започна да избледнява, оставаха само очите… само очите…

… тя се залюля, надвесена над пропастта на вечността…

… и тогава чу гласът на баща си.

Магда се вкопчи в този звук, сякаш стискаше въже и се придърпа по него. Баща й не викаше нея, дори не говореше на румънски, но гласът му бе единственото познато нещо в хаоса наоколо. Очите погледнаха встрани. Магда беше свободна. Ръката я пусна.

Стоеше задъхана, потна, отпаднала, объркана, вятърът в стаята развяваше дрехите й, отнемайки дъха й. Ужасът й растеше, защото очите се бяха извърнали към баща й. А той бе така слаб!

Но Куза не трепваше под този поглед. Той заговори отново, думите му бяха неразбираеми, дразнещи ухото. Магда забеляза, как изчезва страшната усмивка от лицето, а устните се изпъват в тънка линия. Очите се превърнаха в две цепки, сякаш умът зад тях оценяваше думите на баща й, притегляше ги.

Магда гледаше към лицето, неспособна да направи нещо повече. Видя как се изви по края линията на устата. Последва кимване, не повече от мигновено трепване надолу. Решение.

Вятърът изчезна, сякаш никога не бе се появявал. Лицето потъна назад в мрака.

Всичко замря.

Без да смеят да мръднат, Магда и баща й се спогледаха в средата на стаята, докато тъмнината и студът бавно отстъпваха. В огнището внезапно изпращя съчка и от уплаха Магда почувства, че губи равновесие. Свлече се напред и в последния миг успя да се задържи за количката.

— Добре ли си? — запита баща й, но не гледаше към нея. Опипваше върховете на пръстите си през ръкавиците.

— След миг ще бъда — в ума й всичко се проигра наново. — Какво беше това? Боже мили, какво беше това?

Но баща й не я чуваше.

— Отиде си. Вече не го усещам — той задърпа ръкавиците.

Магда се изправи и побърза да приближи количката до огъня, който отново се връщаше към живот. Беше капнала от изтощение и уплаха, но това сега й се струваше маловажно. Господи… защо винаги се случва с мен? Защо все аз трябва да съм нечия опора? Защо трябва да съм толкова силна? Веднъж… поне веднъж… би й се искало да се отпусне и някой да се погрижи за нея. Опита се да не мисли за това. Не беше редно за една добра дъщеря да се занимава с подобни проблеми, когато баща й се нуждаеше от помощ.

— Почакай, татко! Не разполагаме с топла вода, ще трябва да разчитаме на огъня за да ги стоплим!

В мигащата светлина на пламъците бе забелязала, че ръцете на баща й са мъртвешки бледи, почти като на… съществото. Кожата на пръстите му бе изсъхнала и напукана, а ноктите дълги и закривени. На края на всеки един от тях се виждаше малка вдлъбнатина, като от заздравяла доскоро гангренясала рана. Това бяха ръце на непознат — Магда помнеше добре времето, когато тези ръце жестикулираха живо и грациозно, пръстите бяха гъвкави и изразителни. Ръце на учен. На музикант. Изпълнени със собствен живот. А сега бяха по-скоро мумифицирани подобия.