Ф. Уилсън - Крепостта

Той премина покрай тях и излезе, без да затваря вратата зад себе си.

Капитан Вьорман погледна след него.

— Ще наредя на моя подофицер да ви намери дюшеци — той огледа крехкото тяло на Куза. — Не разполагаме с нищо друго за завивки.

— Ще се оправя, капитане. Благодаря ви.

— Дърва — намеси се Магда. — Ще ни трябват дърва за огън.

— Не става чак толкова студено през нощта — поклати глава капитанът.

— Ръцете на баща ми — ако изстинат, няма да може дори да прелиства страниците.

Вьорман въздъхна.

— Ще наредя на подофицера да направи каквото може — той пое към вратата, после се спря и се обърна. — Искам да ви кажа нещо. Майорът ще ви смачка без да се замисли, също както смачка цигарата на пода. Той си има свои причини да търси бързо решаване на проблема, както и аз си имам мои — не искам хората ми повече да умират. Успеете ли да намерите начин поне една нощ да не умре никой ще докажете, че струвате нещо. А съумеете ли да ни подскажете как да се справим с това нещо, кълна се че ще ви върна в Букурещ невредими.

— В противен случай, — отбеляза Магда, — живи няма да се върнем — не откъсваше поглед от лицето му. Наистина ли им предлагаше тази възможност?

— В противен случай — повтори мрачно капитанът — няма.

След като нареди стаите на първия етаж да се заредят с дърва за горене, Вьорман се замисли. В началото бе сметнал докараната от Букурещ двойка за достойна за съжаление — момичето, привързано към своя баща и бащата — окован в количката. Но докато ги наблюдаваше и се вслушваше в думите им, той постепенно долавяше в тях някаква скрита сила. Това беше добре. Защото и двамата щяха да се нуждаят от нея за да оцелеят на това място. Иначе каква надежда би имало за един беззащитен старец и дъщеря му там, където въоръжени мъже бяха безсилни?

Внезапно Вьорман осъзна, че някой го гледа. Не знаеше откъде му хрумна тази мисъл, но почти бе уверен. Чувството би му се сторило странно, но след събитията от последната седмица по-скоро будеше в него тревога.

Вьорман надникна нагоре по стъпалата, но не забеляза никой. Навсякъде пламтяха светлините, а часовите двойки бдяха зорко.

И въпреки това, не го напускаше усещането, че някой го наблюдава.

Пое към стълбите, с надежда, че веднага щом напусне това място, странното усещане ще изчезне. Така и стана. Докато се изкачваше нагоре, постепенно забрави за него.

Но подсъзнателният страх остана в него, страхът, с който прекарваше всяка нощ, откакто бе дошъл в крепостта — и увереността, че на следващата сутрин ще открият поредната жертва, срещнала своята ужасна кончина.

Майор Кемпфер стоеше на изхода на мрачния коридор, в задната част на крепостта. Оттук проследи с поглед Вьорман, който бе поспрял на входа на кулата и после се бе изкачил по стълбите. Едвам се сдържа да не изтича през двора, да се изкачи и да почука на вратата на Вьорман.

Не искаше да остава сам през тази нощ. Зад него се издигаше стълбището, водещо към неговата спалня, където предишната нощ го бяха посетили двамата убити войници. Ужасяваше се дори при мисълта, че трябва да се върне в нея.

Вьорман вероятно бе единственият, който можеше да му помогне през тази нощ. Като офицер, за Кемпфер бе недопустимо да се настани при войниците, а за евреите и дума не можеше да става.

Вьорман бе единствената възможност. Беше офицер — също като него — и нямаше нищо странно в това двамата да си правят компания. Кемпфер излезе от коридора и забърза през двора. Но само след няколко крачки се спря. Вьорман никога не би го допуснал в стаята си, камо ли да седнат на чаша шнапс. Вьорман ненавиждаше SS, Партията и всичко свързано с двете. Защо? За Кемпфер подобно отношение бе неразбираемо. Вьорман без съмнение беше чист ариец. Нямаше защо да се страхува от SS. Откъде, тогава, тази ненавист?

Кемпфер се завъртя и отново влезе в тъмния коридор. Не можеше да търси сближаване с Вьорман. Този тип явно бе твърде ограничен и неспособен да схване същината на Новия ред. А следователно беше обречен. И колкото по-далеч от него се намираше Кемпфер, толкова по-добре.

И все пак… Кемпфер се нуждаеше от събеседник за тази нощ. Но друга възможност нямаше.

Той се поколеба, завладян от страх и после бавно заизкачва стълбите към спалнята, питайки се, какво ли го чака тази нощ.

Огънят изпълни стаята не само с топлина. Той бе източник на светлина, на топло сияние, с което не можеше да се сравнява блясъкът на единствената електрическа крушка на тавана. Магда беше разположила единия от дюшеците непосредствено до огъня за постеля на баща й, но той дори не я забеляза. От дълги години не бе го виждала така оживен и развълнуван. Месец след месец болестта бе изстисквала силите му, стоварвайки върху него бремето на непосилното изтощение, часовете за бодърстване ставаха все по-кратки, а сънят — по-дълъг.