Ф. Уилсън - Крепостта

— Възможно ли е да са я построили турците?

Куза поклати глава.

— Невъзможно. Крепостната постройка няма нищо общо с техния архитектурен стил, а и кръстовете със сигурност не са турски мотив.

— А какво бихте казали за формата на кръстовете?

Капитанът изглежда бе дълбоко заинтригуван от историята на крепостта и този път Магда изпревари баща си — тайната на кръстовете възбуждаше любопитството й от години.

— Никой не знае. Двамата с баща ми прегледахме безчислено количество книги по история на християнството, римска история, славянска история, но никъде не намерихме кръстове, които да наподобяват тези. Ако бяхме открили исторически прецедент за подобен вид кръстове, несъмнено щяхме да го свържем със строителя на крепостта. Но не открихме нищо. Уникални са като структурата, в която са вградени.

Готова беше да продължи — така поне умът й бе далеч от гледката на подземията — но капитанът като че ли не й обърна никакво внимание. Би могло да е защото стигнаха до разклонението, но Магда долови истинската причина — източникът на информацията беше само една жена. И друг път се бе сблъсквала с подобно отношение, познаваше добре признаците. По всичко изглежда, че немските мъже имаха много общо с румънските. Запита се дали всички мъже са еднакви.

— Още един въпрос — обърна се капитанът към баща й. — Как мислите, защо в крепостта никога не идват птици?

— Да си призная, не съм забелязал подобно нещо.

Магда осъзна, че никога при предишните посещения не бяха виждали птици над крепостта, но сега за пръв път липсата им й се бе сторила странна.

Парчетата от разбитата стена бяха прилежно подредени. Докато приближаваха, откъм отвора полъхна студен вятър. Магда бръкна в джоба на количката и извади отвътре чифт кожени ръкавици.

— Сложи си ги, — поръча тя на баща си, спря и му ги подаде една по една.

— Но той вече има ръкавици! — изръмжа Кемпфер, недоволен от забавянето.

— Ръцете му са много чувствителни — заобяснява Магда. — Вследствие на заболяването.

— И какво по-точно е това заболяване? — запита Вьорман.

— Нарича се склеродермия.

Лицата им останаха безизразни.

Баща й се зае с обясненията докато си нагласяваше ръкавиците.

— Не бях чувал за него, преди да ми поставят диагнозата. В интерес на истината, първите двама лекари, при които отидох на преглед не го разпознаха. Не искам да изпадам в подробности, но трябва да знаете, че не засяга само ръцете.

— Но как по-точно е засегнало ръцете ви? — запита Вьорман.

— Всяка внезапна промяна на температурата повлиява драстично кръвообращението на пръстите ми, което се свежда до минимум. Предупредиха ме, че ако не внимавам, мога да получа гангрена и да ги загубя. Ето защо нося ръкавици денем и нощем и ги свалям само в най-горещите дни на лятото. Не се разделям с тях дори в леглото — Куза се огледа. — Готов съм да ви последвам.

Магда се присви от хладния полъх, идещ отдолу.

— Мисля, че е прекалено студено за теб, татко.

— Е, нямаме намерение да пренасяме труповете дотук, за да бъдат разгледани — вметна Кемпфер. Той даде знак на есесовците, те вдигнаха количката на ръце и се промъкнаха в отвора на стената. Междувременно капитан Вьорман вдигна от пода газовата лампа, запали я и ги поведе. Отзад, майор Кемпфер запали друга. Магда закрачи неохотно в колоната, стараейки се да е близо до баща си. Страхуваше се, че някой от войниците ще се подхлъзне и ще го изпусне. Въздъхна с облекчение едва когато колелата на количката легнаха на каменния под в подземието.

Един от войниците забута количката зад офицерите, които крачеха към подредените на пода и покрити с чаршафи трупове. Магда се спря в осветеното петно край стълбището. Нямаше сили за подобни гледки.

Въпреки объркването си забеляза, че капитан Вьорман оглеждаше разтревожен телата. После се наведе и пооправи чаршафите. Това подземие… толкова пъти бяха идвали с баща й в крепостта, но нямаха и най-малка представа за съществуването му. Тя потърка ръце, мъчейки се да запази чезнещата в тях топлина.

Огледа се уплашено, взирайки се в мрака за плъхове. Квартала в Букурещ, където ги бяха разквартирували насила беше пълен с огромни плъхове. Магда осъзнаваше, че ужасът й от противните същества е преувеличен, но не беше в състояние да се владее. Изпълваха я с такова отвращение… от начина по който се движеха, с оголените си опашки, влачещи се отзад… от вида им й се повръщаше.

Но не забеляза прокрадващи се сенки. Извърна се тъкмо когато капитанът повдигаше един по един чаршафите на труповете, за да ги покаже на баща й. Не чуваше добре разговора, но и не изпитваше желание да се приближи.