Ф. Уилсън - Крепостта

Най-сетне мъжете се обърнаха и поеха към стълбището. С приближаването, долови слабия глас на професор Куза:

— … наистина, в момента не мога да твърдя, че раните имат ритуален характер. Като изключим обезглавения войник, всички останали са починали от масивни наранявания в областта на шията. Няма следи от зъби, животински или човешки, но въпреки това, тези рани не са от остри предмети. Били са разкъсани, отхапани по начин, който дори не бих могъл да си представя.

Заплашително прокънтя гласът на майор Кемпфер.

— И този път не ни каза нищо съществено!

— Твърде малко е информацията, която ми предоставяте. Нищо повече ли нямате да ми кажете?

Майорът избърза напред без да си даде труд да отговори. Капитан Вьорман обаче, щракна с пръсти.

— Посланието на стената! Написано с кръв, на език, който никой не знае.

Очите на Куза блеснаха.

— Трябва да го видя!

Отново вдигнаха количката на ръце и я изнесоха на двора. Едва тук дадоха възможност на Магда да я бута. Не след дълго стигнаха в края на слепия коридор и се спряха пред ръждиво-кафявите букви, надраскани на стената.

Макар с различна плътност, на дебелина щрихите бяха приблизително колкото човешки пръст. Магда потрепери при тази мисъл и се зае да разглежда буквите. Почти веднага разпозна езика и би могла да преведе посланието, ако не бе толкова съсредоточена върху онова, което бе използвано вместо мастило.

???

— Имате ли представа какво означава това? — запита Вьорман.

Баща й кимна.

— Да, — проговори той, разглеждайки замислено надписа.

— Е? — настоя Кемпфер.

За Магда нямаше никакво съмнение, че майорът кипи от гняв, при мисълта, че трябва да се довери на един евреин. И което бе още по-лошо — да чака заключението му. За миг съжали, че баща й се държи така предизвикателно.

— Тук пише: „Странници, оставете дома ми!“ Написано е в заповедна форма — гласът му звучеше механично, докато превеждаше. Нещо в тези думи го бе смутило.

Кемпфер плесна с ръка по кобура.

— Аха! Значи все пак, убийствата са имали политически характер!

— Може би. Но това предупреждение, заплаха или както щете го наречете е изписано на чист старославянски — един мъртъв език. Като латинския. А буквите са изрисувани точно както се е пишело на времето. Сигурен съм — виждал съм ги в не един от старите ръкописи.

Едва сега, когато баща й заговори за езика умът на Магда се съсредоточи върху думите. Помисли малко и осъзна, какво е смущаващото в тях.

— Вашият убиец, господа, — говореше Куза, — или е високо ерудиран учен, или е бил замразен за половин хилядолетие.

— По всичко изглежда, че сме си изгубили времето напразно — заяви майор Кемпфер, придръпвайки нервно от цигарата. Четиримата отново се намираха на първия етаж на кулата.

В средата на стаята, Магда се бе облегнала уморено на инвалидната количка. Вече се бе досетила, че Вьорман и Кемпфер са се вкопчили в мълчалива схватка, чийто правила й бяха абсолютно неясни. В едно бе сигурна обаче — от изхода на тази схватка зависеше животът на баща й и нейният.

— Не съм съгласен — отвърна Вьорман. Беше се опрял на стената, със скръстени на гърдите ръце. — Първо, знаем доста повече отколкото тази сутрин. Не много, но все пак е някакъв напредък… който сами не успяхме да направим.

— Крайно недостатъчен! — сопна се Кемпфер. — Далеч от желания!

— Добре. В такъв случай, след като не разполагаме с допълнителни източници на информация, смятам, че трябва да напуснем незабавно крепостта.

Кемпфер не отговори, но продължи да крачи нервно из стаята и да пухти с цигарата.

Куза се изкашля за да привлече вниманието им.

— Не се меси в това, чифут!

— Да чуем все пак какво ще ни каже. Нали затова го домъкнахме тук?

За Магда вече нямаше никакво съмнение, че между двамата офицери съществува открита вражда. Чувстваше, че и баща й го е разбрал и се опитва да се възползва от този факт.

— Може би ще мога да ви помогна — рече той и посочи купчината с книги на масата. — Както споменах по-рано, не е изключено решението на вашия проблем да се крие там. И ако наистина в книгите има отговор, аз съм единственият човек, който — с помощта на дъщеря ми — е в състояние да го изрови. Ако ми дадете възможност, бих опитал.

Кемпфер спря и погледна към Вьорман.

— Заслужава си да опитаме — рече Вьорман. — Аз самият нямам по-добра идея. А ти?

Кемпфер хвърли горящия фас на пода и бавно го стъпка.

— Три дена, чифут. Имаш три дена за да откриеш, нещо което би ни било от полза.