Ф. Уилсън - Крепостта

Беше се облегнал назад, с притворени очи и движеше лявата си, сгърчена ръка сякаш я плъзгаше по невидима цигулка. На младини беше доста добър цигулар и двамата нерядко изпълняваха заедно тази мелодия, тя поемаше съпровождащата партия на сърцераздирателното, трагично molto rubato, което той изстискваше от своята цигулка.

И въпреки, че бузите му бяха сухи, баща й плачеше.

— О, татко, не биваше да го правя… не избрах най-подходящата песен — ядоса се, че не бе се досетила по-рано. Знаеше толкова много мелодии, а избра точно тази, която щеше да му напомни, че вече не може да свири.

Понечи да се приближи до него, но замря. В стаята сякаш бе притъмняло.

— Всичко е наред, Магда. Помогна ми да си спомня за онези времена, когато свирех с теб. Все още чувам в главата си мелодията на цигулката — очите му бяха затворени зад дебелите очила. — Моля те, посвири още.

Но Магда не помръдваше. Почувства че въздухът в стаята изстива и се огледа откъде би могло да духа. Дали наистина светлината бе отслабнала или всичко бе само рожба на въображението й.

Баща й отвори очи и забеляза изражението й.

— Магда?

— Огънят угасва!

Пламъците не се смаляваха в дим и жар, по-скоро изчезваха, сякаш се криеха обратно в дървата. Заедно с тях чезнеше и светлината на лампата. В стаята ставаше все по-тъмно, но мракът беше повече от липса на светлина. Чувстваше се като нещо материално. А с него се усилваше и всепроникващият студ. Сетне се появи странен мирис, възкисело ухание на зло, което пробуждаше картини на отворени гробове и разложение.

— Какво става?

— Той идва, Магда! Застани до мен!

Инстинктивно тя се притисна до него, едновременно за го подкрепи и да потърси утеха. Цялата разтреперана, тя се сви пред количката, вкопчена в сгърчените му ръце.

— Какво ще правим сега? — прошепна тя без да знае защо.

— Нямам представа — баща й също трепереше.

Сенките се бяха сгъстили още, крушката едва мъждукаше, а огънят беше изчезнал напълно. Единствено слабото сияние на жарта им даваше някакъв ориентир и спомен за изчезналата топлина.

Не бяха сами. Нещо се движеше в мрака. Дебнеше. Нещо нечисто и гладно.

Появи се вятър и за секунди прерасна от повей в буреносен шквал, който виеше из стаята, макар вратите и прозорците да бяха плътно затворени.

Магда се бореше със завладелия я ужас. Пусна ръцете на баща си. Не можеше да види вратата, но помнеше, че се намира точно срещу огнището. Сред воя на ледения вятър тя се завъртя зад количката и започна да я бута в тази посока. Да можеха само да стигнат двора, там сигурно щяха да са в безопасност. Не знаеше точно защо, но й се струваше, че да останат в тази стая би било като да чакат на опашка, за да бъдат призовани от смъртта.

Количката потегли със скърцане. Магда я избута няколко метра в посоката, където смяташе, че се намира вратата и после спря. От страх краката й се подкосяваха. Нещо им пречеше да продължат! Не беше невидима стена, твърда и неподатлива, а сякаш в тъмнината някой бе задържал количката, подигравайки се с напразните й усилия.

За миг в мрака й се мярна нечие бледо лице, надвесено над нея, после се изгуби.

Сърцето й блъскаше лудо, а дланите й бяха толкова потни, че се плъзгаха по дървената дръжка. Не беше възможно да се случва подобно нещо! Сигурно беше халюцинация! Рожба на възбудения й ум… но тялото й вярваше! Тя надзърна в лицето на баща й, толкова близо до нейното и прочете в него същия ужас.

— Не спирай! — викна той.

— Не мога да продължа напред!

— Бързо! Към огъня!

Магда побутна количката към огнището. В мига, когато се завъртяха колелата, тя почувства как нечия смразяваща хватка сковава рамото й.

Писъкът замря в гърлото й. Вместо него се разнесе само едва доловим вопъл. Леденият допир пълзеше по тялото й, право към сърцето. Тя сведе очи и видя вкопчена в нея ръка. Пръстите бяха дълги и тънки, покрити с къдрави косъмчета, които се спускаха от ръката и стигаха чак от дългите, черни нокти. Китката сякаш се разтопяваше в мрака.

Това докосване дори през дебелата тъкан на вълнения пуловер пораждаше в нея отвращение, смразяващ страх и непосилна жлъч. Вгледа се във вятъра за да открие лицето. Не видя нищо, сетне пусна дръжката на количката и се задърпа отчаяно, за да се освободи, хлипайки от страх. Обувките й драскаха по пода в напразни усилия, но ръката не я пускаше. Ала не можеше да си наложи да я докосне.

И тогава мракът започна да се променя, да просветлява. Бледо, овално очертание се раздвижи пред нея и спря само на сантиметри. Беше лице. Сякаш породено от кошмар.