Ф. Уилсън - Крепостта

Тъкмо понечи да я последва в мазето, за да се увери, че наистина е тръгнала за вода, когато забеляза, че към него тича подофицер Остер.

— Капитане! Капитане!

Вьорман въздъхна и се приготви да чуе неприятната вест.

— Кого загубихме този път?

— Никого! — подофицерът вдигна списъка. — Проверих, всички са живи!

Вьорман не бързаше да се радва, веднъж, през миналата седмица вече се беше подлъгал. Но поне си позволи малка надежда.

— Сигурен ли си? Съвсем?

— Да, господин капитан. Проверих всички, с изключение на майора. И евреите.

Вьорман неволно погледна към дъното на крепостта, към стаята на майора. Ами ако е той…?

— Оставих офицерите за накрая — почти се извиняваше Остер.

Вьорман кимна без да го слуша. Възможно ли е? Дали Ерик Кемпфер не беше поредната жертва? Прекалено хубаво беше, за да се надява. Никога досега Кемпфер не беше изпитвал такава сляпа омраза към друго човешко същество.

Борейки се с нетърпението си той закрачи натам. Ако Кемпфер беше убит, не само светът щеше да стане по-чист, но той оставаше най-старши по чин и щеше да изведе хората си от тук само за няколко часа. Есесовците можеха да дойдат с него или да останат, докато пристигне друг офицер — тяхна воля. Кемпфер обаче не се съмняваше, че ще го последват.

Ако, от друга страна, Кемпфер беше още жив, разочарованието нямаше да е така непоносимо, защото това би означавало, че през изминалата нощ не е загинал нито един немски войник. Нима не беше чудесно? Духът им ще бъде приповдигнат, щеше да се появи и слаба надежда, че е прекъсната мрачната серия.

Докато пресичаха двора, Остер добави:

— Как мислите, дали причината е в евреите?

— За кое?

— Затова, че снощи не умря никой.

Вьорман спря и вдигна поглед към прозореца на Кемпфер, точно над главите им. Остер очевидно не се съмняваше, че майорът е жив.

— Какво искате да кажете, подофицер? Какво биха могли да направят те?

Остер сбърчи вежди.

— Не зная. Но войниците вярват… нашите войници — те го измислиха. В края на краищата, това е първата нощ без жертва. А единствената промяна е, че вчера пристигнаха евреите. Може би те са открили нещо в онези книги, дето ги изкопахме.

— Може би — Вьорман влезе през входа и заизкачва стълбите.

Интригуващо, но малко вероятно. Едва ли за толкова кратко време старият чифут и дъщеря му са открили нещо. Старият чифут… ето, че и той започваше да говори като Кемпфер! Отвратително.

Когато стигнаха вратата на Кемпфер, Вьорман пухтеше от умора. Май наистина прекаляваше с наденичките. А и напоследък много се заседяваше, вместо да скита наоколо. Тъкмо посягаше към дръжката, когато вратата се отвори и на прага застана майорът.

— А! Клаус! — изръмжа той. — Стори ми се, че чух някой да идва — Кемпфер пристягаше на кръста си черния кожен колан с кобура. След като се увери, че го е поставил добре, той пристъпи в коридора.

— Радвам се, да видя че с теб всичко е наред — рече Вьорман.

Доловил неискреността в гласа му, Кемпфер го прониза с поглед. После погледна към Остер.

— Е, подофицер? Кой беше тази нощ?

— Господин майор?

— Убитият! Кой умря снощи? От моите, или от вашите беше? Искам чифутинът и дъщеря му незабавно да бъдат докарани при трупа и да…

— Простете, господин майор, — прекъсна го Остер, — но никой не беше убит снощи.

Кемпфер вдигна изненадано вежди и погледна към Вьорман.

— Никой? Вярно ли е?

— Щом подофицерът го твърди, нямам основания да се съмнявам.

— Тогава успяхме! — Кемпфер удари дланта си с юмрук. Успяхме!

— Успели сме? Бихте ли ми пояснили, господин майор, какво по-точно сме направили?

— Ами как, успяхме да изкараме една нощ без смъртен случай! Нали ви казах, направим ли го веднъж — победили сме врага!

— Вярно — рече Вьорман, като подбираше внимателно думите си. Очевидно се забавляваше от сцената. — Но все пак, кое оказа така желания ефект? Какво ни защити през тази нощ? Искам да го знам точно, за да се възползвам от него и идната.

Радостта на Кемпфер повехна със същата скорост, с която бе бликнала.

— Да вървим да видим чифутина — той ги отстрани и се спусна по стълбата.

— Помислих си, че ще ти хрумне тази мисъл — промърмори Вьорман и го последва.

Когато излязоха на двора, Вьорман долови приглушен женски глас, който идеше от подземията. Не чуваше ясно думите, но тонът очевидна бе уплашен. Жената викаше от страх, или гняв.

Той се затича към входа на подземията, където преди малко бе слязла дъщерята на професора — сети се, че името й беше Магда. Видя я в дъното на коридора, пуловерът й бе разкъсан, скъсана бе ризата и блузата под нея, оголвайки раменете й и едната й гръд. Тя блъскаше яростно с ръце и крака есесовецът, който бе заровил лице в гърдите й.