Ф. Уилсън - Крепостта

В отговор майорът стисна устни.

— Жалко — поклати глава професорът. — Тогава ще ви преведа…

— Лъжеш ме, нали, чифутино? — бясно прошепна Кемпфер.

Но Куза дори не трепна и Вьорман се възхити от самообладанието му.

— Отговорът е тук! — извика той, сочейки книгите. — Изминалата нощ го доказва! Все още не знам какво витае из тази крепост, но с малко повече усилия и време, както и покой, сигурен съм че ще открия. А сега, приятен ден, господа!

Куза нагласи дебелите си очила и придърпа към себе си книгата. Вьорман сподави усмивката си от безсилния гняв на майора и заговори преди есесовецът да е направил нещо прибързано.

— Струва ми се, от интерес на всички ни е да позволим на професора да изпълни задачата, заради която сме го довели тук, нали?

Кемпфер скръсти ръце на гърба си и пое към вратата. Вьорман го последва, но преди да излезе погледна към Куза и дъщеря му. Тези двамата криеха нещо. Дали се отнасяше за крепостта, или за пагубното същество, което кръстосваше из нея, не беше сигурен. Но в момента това нямаше особено значение. Нека да си пазят тайната, стига повече хората му да не загиват в нощта. Не беше напълно уверен, че би искал да знае тази тайна. Ала започнат или отново да откриват трупове, щеше да я изкопчи от тях на всяка цена.

Едва капитанът затвори вратата зад себе си и професор Куза бутна книгата встрани. Той разтърка един по един върховете на пръстите си.

Най-трудно му бе винаги на сутринта. Именно тогава болките бяха най-силни, особено в ръцете. Всяка става бе като ръждясала панта на врата, шумно и болезнено протестираща на всякакво раздвижване, злобно съпротивляваща се на промяната в положението. Ала не бяха само ръцете. Боляха го ставите по цялото тяло. Пробуждането, надигането и настаняването в количката беше като ходене по мъките, агонизиращ хор, който започваше от кръста и се разпространяваше във всички посоки. Едва малко преди обед, след няколко аспирина и една таблетка кодеин — стига да имаше на разположение — болката във възпалените тъкани намаляваше до поносими размери. Вече не мислеше за тялото си като за изградено от плът и кръв, виждаше го като забравен на дъжда часовников механизъм, който е ръждясал невъзвратимо.

На всичко отгоре устата му бе вечно суха. Лекарите се постараха да му разяснят че „било напълно типично за заболелите от склеродермия да получат забележително снижаване на саливацията“. Произнасяха термините си с многозначителен и важен тон, ала те нямаха нищо общо с отвратителното усещане да живееш с изсъхнал език, сякаш е направен от пластилин. Стараеше се винаги да има вода под ръка, ако не отпиваше от време на време, гласът му започваше да звучи като влачеща се по пясъка стара подметка.

Най-мъчително от всичко беше преглъщането. Дори водата преминаваше трудно през гърлото му. Ами храната — трябваше да сдъвква всеки залък, докато запищят от болка мускулите на челюстта му и едва след това можеше да направи опит да преглътне храната.

Отвратителен начин на живот и той неведнъж бе обмислял възможността да му сложи край. Но никога не бе опитвал. Може би му липсваше смелост, или пък още не бе се изчерпало желанието да среща тези ежедневни трудности. Не беше сигурен кое от двете.

— Добре ли си, татко?

Погледна към Магда. Стоеше близо до огнището, скръстила ръце на гърдите, трепереща. Не от студ. Знаеше, че все още е разтърсена от преживяното снощи. Почти не беше мигнала. Също и той. На всичко отгоре и нападението тази сутрин…

Диваци! Какво ли не би дал да ги види всичките мъртви — не само тези в крепостта, а всички гадни нацисти, които бяха прекрачили границата! Дори и онези, в Германия. Мечтаеше нещо на този свят да ги изтреби до крак, преди те да изтребят народа му. Но какво би могъл да стори? Той бе само един нещастен инвалид, човек на науката, който не можеше да защити дори бедното си дете. Какво би могъл да направи?

Нищо. Искаше му се да крещи, да чупи, да разруши стените, както е направил Самсон. Готов бе да избухне в безсилен плач, но дори от сълзи бе лишен. Това беше нечовешко. Но всъщност, кое ли беше човешкото в този свят.

— Добре съм, Магда — промърмори той. — Нито по-добре, нито по-зле. Както винаги. Просто се тревожа за теб. Тук не е място за жена.

Тя въздъхна.

— Зная. Но няма никакъв начин да си тръгна, преди те да ни пуснат.

— Моята вярна дъщеря — рече той, погълнат от обичта си към нея. Магда беше любеща и всеотдайна, със силна воля и чувство за дълг. Запита се, с какво ли я е заслужил. — Не говорех за нас. Говорех за теб. Искам да напуснеш крепостта веднага щом се стъмни.