Ф. Уилсън - Крепостта

Но повече от всичко той искаше да остане тук и да изчака завръщането на среднощния гост. Това бе звездният миг на неговия живот — на много поколения! Да се изправиш лице в лице с един мит, със същество, което от векове пробужда страх в душите на хората. Да докажеш че съществува! Трябваше да разговаря с него отново… да потърси отговори. Трябваше да узнае кои от легендите и мълвите за него са истински и кои — измислени.

Дори само при мисълта за възможната нова среща сърцето му заби развълнувано. Странно, но сега не изпитваше страх от съществото. Знаеше езика му и дори бе общувал с него предната нощ. А то го беше разбрало и ги бе оставило на мира. Куза чувстваше, че съществува възможност за разбирателство, за среща на умовете. Със сигурност не искаше да го спре в започнатото дело — Теодор Куза не можеше да е враг на онзи, който се е заел да стопява редовете на германската армия.

Вгледа се в безпорядъка на масата пред него. Уверен бе, че не в книгите ще намери нищо, с което да сплаши съществото. Сега вече разбираше добре защо са били забранени тези книги. Но смяташе да ги използва като важен коз в малката пиеска, която разиграваше пред двамата германски офицери. Щеше да остане в крепостта, докато научи всичко което е възможно от съществото, обитаващо подземията. А после нека германците правят каквото искат с него.

Но Магда… Магда трябваше да поеме към свободата, преди да се отдаде на тази опасна задача. Не искаше да тръгне сама… ами ако бъде принудена? Капитан Вьорман би могъл да се окаже от полза тук. Не изглеждаше особено въодушевен от мисълта в крепостта да пребивава жена. Да, ако го провокира…

Куза се ненавиждаше заради онова, което смяташе да стори.

— Магда! — повика той. — Магда!

Тя отвори вратата.

— Надявам се, че не възнамеряваш отново да ме убеждаваш да напусна крепостта. Защото в такъв случай…

— Не крепостта, само тази стая. Гладен съм, а германците казаха, че можем да се храним от тяхната кухня.

— Донесоха ли ни храна?

— Не. И не мисля, че ще го направят. Ще трябва ти да отидеш.

Тя замръзна.

— През двора? Искаш да се върна там след всичко, което се случи?

— Сигурен съм, че няма да се повтори — мразеше да я лъже, но друг избор нямаше. — Войниците са били предупредени от офицерите. А и този път няма да слизаш в мазето. Ще си навън, на открито.

— Да знаеш само как ме гледат…

— Не можем да останем без храна.

Настъпи продължителна пауза, през време на която дъщеря му го гледаше. Накрая кимна.

— Прав си.

Докато пресичаше стаята към вратата, Магда закопча жилетката си чак догоре. Излезе мълчаливо.

Когато вратата се затвори, Куза почувства че гърлото му се свива. Беше толкова смела и му вярваше… а той бе предал вярата й в него. Но беше го направил заради нея. Знаеше добре какво може да я чака отвън, но въпреки това я бе отпратил. Казал й бе, че е гладен.

А не беше.

Делтата на Дунав, източна Румъния

Сряда, 30 април

10.35

Брегът беше съвсем близо.

Идваше краят на тези шестнадесет изнурителни часа, всеки един като ден. Червенокосият стоеше на обветрения нос и гледаше към брега. Ладията бе прекосила гладката повърхност на Черно море с учудващо добра скорост, но на единствения й разтревожен и нетърпелив пътник изглеждаше сякаш пълзят. Имаха късмет поне, че двата патрулни кораба — румънският и руският — които минаха покрай тях не проявиха интерес. В противен случай последствията можеха да са пагубни.

Точно отпред се простираха многобройните ръкави на делтата, през които Дунав се изливаше в морето. Брегът бе блатистозелен и обрасъл. Да се слезе на него нямаше да е никак трудно, ала пътят до твърдата земя щеше да отнеме доста време. А времето и така не стигаше!

Трябваше да открие друг път.

Червенокосият погледна през рамо към стария турчин на руля и после отново огледа делтата. Ладията не газеше особено дълбоко, със същата лекота щеше да се движи и в плитки води. Това разкриваше нова възможност — да навлязат по един от тесните ръкави нагоре по реката докато стигнат Галати. Ще трябва да плават срещу течението, но и така ще е по-бързо отколкото да се влачи километри наред през блатистите острови.

Той бръкна в колана и извади две мексикански петдесет песетови златни монети. Заедно се равняваха приблизително на две и половина унции злато. Червенокосият се обърна и ги подаде на турчина, заговаряйки го на родния му език.

— Кимил! Още две жълтици ако ме откараш нагоре по течението!