Ф. Уилсън - Крепостта

Когато момичето се появи отново по обед, няколко от войниците в сиво и черно се сблъскаха. Двама от тях се подхлъзнаха и паднаха. Вьорман побърза да прати подофицера за да избегне по-сериозни схватки. Дотогава Магда бе взела храната и се бе прибрала.

Малко след обяд тя бе излязла да го потърси. Каза му, че баща й се нуждае от кръст или разпятие за експериментите си с ръкописите. Би ли могъл капитанът да й услужи с нещо подобно? Той кимна и й подаде малък сребърен кръст, останал от един от убитите войници.

И ето че сега едната смяна войници почиваше в двора, докато другата рушеше задната част на крепостта. Вьорман обмисляше как да избегне сблъсъците на вечеря. Може би най-добре ще е ако нареди на някой да отнесе храната на стария евреин и дъщеря му. Колкото по-малко се появяваше сред тях, толкова по-добре.

Вниманието му беше привлечено от някакво раздвижване точно под него. Това беше Магда, в началото колебливо, а после все по-уверено тя крачеше към входа на подземията с кофа в ръка. Мъжете я проследиха отпърво с погледи, после се надигнаха от местата си и я последваха като въздушни мехури, изчезващи в отточния канал.

Когато се появи отново на входа, с пълна кофа вода в ръка, войниците я очакваха подредени в полукръг, като онези от задните редици бутаха предните за да виждат по-добре. Сред виковете и закачките им Магда си запробива път обратно към кулата. Един от есесовците се изправи на пътя й, но беше изблъскан от друг войник, който дръпна кофата от ръката й и я понесе с подигравателна галантност. Изблъсканият встрани есесовец се опита да ритне кофата, но успя само да я разклати, а част от водата се разля по ботушите на войника.

Докато черните униформи се заливаха от смях, лицето на измокрения войник ставаше все по-червено. Вьорман вече виждаше какво се задава, но от мястото където се намираше беше лишен от възможност да се намеси. Успя само да види как войникът замахва с празната кофа, която попадна право в лицето на есесовеца. Миг след това Вьорман се носеше надолу по стълбите. Докато пресичаше площадката на първия етаж девойката влетя през вратата на стаята и я затръшна след себе си. Навън схватката беше придобила масов характер. Наложи се да стреля два пъти преди да отклони вниманието им, а след това трябваше да заплаши, че ще застреля следващия, който посмее да замахне, за да спре боя.

Момичето трябваше да си върви.

Когато всичко утихна, Вьорман остави подофицера да наглежда войниците и се насочи право към първия етаж на кулата. Докато Кемпфер се занимаваше с есесовците си, Вьорман смяташе да отпрати момичето далеч от крепостта. Ако съумееше да я прехвърли през моста преди Кемпфер да е научил за намеренията му, имаше реална възможност да я настани безпрепятствено в страноприемницата, извън обсега на войнишките погледи.

Без да губи време за да почука той блъсна вратата и влезе в стаята.

— Фройлайн Куза!

— Да? — попита тя от задната стая.

— Искам да си съберете багажа и незабавно да тръгнете за страноприемницата. Имате две минути.

— Но аз не мога да оставя баща си!

— Две минути или ще тръгнете без нещата си!

Надяваше се, че лицето му изразява достатъчна непоколебимост. Не искаше да разделя бащата от дъщерята — професорът очевидно се нуждаеше от грижи, а момичето без съмнение бе доста привързано към него — но по-важна бе дисциплината на войниците. А Магда имаше деморализиращо влияние върху нея. Бащата ще трябва да остане в крепостта, а дъщерята ще бъде преместена в страноприемницата. Решението му бе окончателно.

Вьорман я наблюдаваше как поглежда умолително баща си, сякаш очаква да се намеси в нейна полза. Но старият учен не проговори. Накрая тя въздъхна и се скри в задната стая.

— Имате минута и половина — рече й Вьорман.

— Минута и половина за какво? — повтори някой зад него. Беше Кемпфер.

Вьорман мислено изскърца със зъби и се извърна, готвейки се за поредната схватка.

— Идвате тъкмо на време, хер майор — поде той. — Преди малко наредих на фройлайн Куза да си събере багажа и да се премести в страноприемницата.

Кемпфер отвори уста за да възрази, но беше прекъснат от професора.

— Забранявам! — извика той с пресипнал, писклив глас. — Няма да позволя да отведете дъщеря ми!

Кемпфер присви очи и се втренчи в професора. Дори Вьорман се извърна изненадан от повелителния тон.

— Ти ни забраняваш, чифутино? — произнесе дрезгаво Кемпфер като се приближаваше към него. — Ти ни забраняваш? Чуй добре какво ще ти кажа — тук ти нямаш глас! Никакъв!