Ф. Уилсън - Крепостта

От прозореца крепостта се виждаше съвсем ясно — всъщност, това бе единствената стая, която гледаше на север. Именно по тази причина я бе избрала. Нямаше особени затруднения, тя бе единствената посетителка.

Юлиу я посрещна внимателно, дори радостно. Това я изненада. И при предишните им посещения бе проявявал вежливост, но далеч по-сдържана. А сега буквално се прекланяше пред нея.

От прозореца виждаше ясно стаята на първия етаж в кулата, където знаеше, че се намира баща й. Не се забелязваше движение, значи баща й бе сам. Беше се ядосала, когато осъзна как ловко я бе изиграл да напусне крепостта. Но с течение на часовете гневът й постепенно се смени с тревога. Как ли щеше да се грижи за себе си?

Тя се обърна, подпря се на перваза и плъзна поглед по четирите бели стени, сред които бе принудена да живее. Стаята й беше малка, почти като килер, малък шкаф със заковано на него захабено огледало, трикрак стол и голямо меко легло. Отгоре на завивките лежеше мандолината, недокосната, откакто бе пристигнала тук. Също неразтворена бе и старинната книга — „Coultes des Goules“ — която бе взела със себе си. Нямаше никакво намерение да я изучава.

Трябваше да излезе навън, поне за малко. Магда духна две от свещите и остави само една да осветява стаята. Не искаше да бъде заобиколена от пълен мрак. След снощната среща щеше да се бои вечно от тъмнината.

Изтърканата дървена стълба я отведе на първия етаж. Намери съдържателя седнал на прага да дялка нещо замислено.

— Как е, Юлиу?

Той се извърна, погледна я и после продължи безцелното си тананикане.

— Баща ви… добре ли е?

— За момента — да. Защо?

Юлиу остави ножа и прикри очи с ръка. Думите почти излетяха от устните му.

— И двамата сте тук заради мен. Срамувам се… аз не се показах мъж. Но те искаха да знаят всичко за крепостта и аз знаех какво още да им кажа. И тогава си спомних за вас и баща ви и че ви е известно всичко за крепостта. Нямах представа, че е толкова болен, нито пък предполагах, че ще доведат и вас. Но какво можех да сторя? Те ме измъчваха!

Магда почувства, как в нея се надига гняв. Юлиу не е имал право да споменава баща й пред германците! Ала само след миг призна пред себе си, че при подобни обстоятелства, тя вероятно също би издала всичко, което знае. Сега поне знаеше как германците са научили за баща й и защо Юлиу се държи така любезно.

Нещо в умолителното му изражение я накара да трепне.

— Мразите ли ме, госпожице?

Магда се наведе и положи ръка на рамото му.

— Не. Не си ни мислел злото.

Той покри ръката й със своята.

— Надявам се всичко да свърши добре за вас.

— Аз също.

Тя пое бавно към дефилето, а тишината наоколо се нарушаваше единствено от скърцащите под краката й дребни камъчета. Магда спря близо до един гъст и ароматен храст и се загърна по-плътно с дебелата вълнена жилетка. Наближаваше полунощ, въздухът беше хладен и влажен, но студът който изпитваше бе далеч по-дълбок от този, който предизвикваше спадането на температурата. Зад нея страноприемницата бе масивна мрачна сянка, отвъд клисурата се издигаше крепостта, огряна от запалените в нея електрически светлини. Мъглата се надигаше от дъното на прохода, изпълвайки клисурата и обвивайки крепостта. Светлината от двора се филтрираше през сивата пелена във въздуха създавайки сияние, подобно на фосфоресциращ облак. Крепостта приличаше на огромен луксозен презокеански лайнер, носещ се сред морето от мъгла.

Страхът наново се пробуди в нея, докато гледаше към крепостта.

Предишната нощ… увлечена в проблемите от изминалия ден, тя почти бе я забравила. Но тук, в тъмнината всичко се върна отново — очите, вледеняващата хватка върху ръката й. Тя докосна мястото над лакътя, където бе почувствала допира на онова нещо. Имаше едва доловим белег — малко сивкаво петънце. Кожата там приличаше на умъртвена, колкото и да се бе мъчила, не можа да го изтрие. Не беше казала на баща си. Но това бе доказателство, че случката снощи не е била само кошмарен сън. Или по-скоро, че беше кошмар, по-истински от реалността. Едно същество, което винаги бе смятала за породено от легендите изведнъж бе придобило реални очертания. Сигурно и сега беше някъде там, в каменната сграда. Където бе и баща й. И той нетърпеливо очакваше да се срещне с него. Не й го бе казал, но тя не се съмняваше. Седеше и го чакаше, а тя дори не беше до него, за да му помогне. Предишната нощ съществото ги бе пожалило, но дали тази вечер баща й щеше да има такъв късмет?