Ф. Уилсън - Крепостта

В първия миг Вьорман се вцепени, после затича надолу по стълбите. Войникът бе така погълнат от разголената гръд пред него, че дори на забеляза приближаването му. Стиснал яростно зъби, Вьорман изрита есесовецът с все сила в хълбока. Достави му удоволствие да причини болка на един от тези копелдаци. С мъка се сдържа да не продължи.

Есесовецът изръмжа от болка и се извърна да посрещне нападателя. И макар че съзря пред себе си офицер, той не изглеждаше особено склонен да се подчини.

В последващите няколко секунди Вьорман мислено се молеше щурмовакът да отвърне на удара. Дебнеше и за най-малкия жест на съпротива, положил ръка на кобура. Никога не бе допускал, че би могъл да застреля немски войник, но нещо в него зовеше да довърши този убиец, олицетворение на всичко, потъпкало родината, армията и кариерата му.

Войникът направи крачка назад. Вьорман въздъхна.

Какво ставаше с него? Не си спомняше някога да е горял от такава омраза. Убивал бе неведнъж в бой, от разстояние и лице в лице, но никога не беше мразил. Беше някакво объркано и неуютно усещане, сякаш в дома му се бе настанил непознат и той не знаеше как да го изгони.

Докато войникът оправяше раздърпаната си униформа Вьорман погледна към Магда. Беше се увила в разкъсаните си дрехи и се надигаше от стълбите. После неочаквано се извъртя и зашлеви насилника през лицето с опакото на ръката си, отхвърляйки го назад към стената. Толкова изненадващ бе този удар, че войникът изгуби равновесие и едва не се строполи.

Жената изсъска нещо на румънски, изразът на лицето и тонът ясно разкриваха смисълът на казаното. После изтича край Вьорман и пътьом вдигна захвърлената съдинка.

Наложи се Вьорман да използва цялото си прусашко самообладание за да не изръкопляска. Той се обърна бавно към есесовеца, който изглежда се двоумеше дали да застане мирно или да хукне след девойката за да отвърне.

Девойката… защо я наричаше така в мислите си? Беше не повече от петнадесетина години по-млада от него и със сигурност с десет години по-възрастна от най-големия му син — Курт, а той го смяташе за мъж. Може би причината беше в някаква неуловима свежест в нея, в невинния изглед на очите й. Имаше нещо зад тези очи, нещо безценно, което заслужаваше да бъде съхранено.

— Името ви, редник?

— Редник Лееб, господин офицер. SS-поделение.

— Често ли ви се случва да насилвате жени, когато сте на пост?

Никакъв отговор.

— Питам — дали онова, което видях бе част от дадената ви заповед за охрана на подземието?

— Господин офицер, тя е долна еврейка.

Очевидно това би трябвало да обясни всичко, което мъжът бе възнамерявал да извърши с момичето.

— Не отговорихте на въпроса ми, редник! — гневът му наближаваше точката на кипене. — Повтарям — опита за изнасилване влизаше ли в преките ви задължения тук?

— Не, господин офицер — отговорът прозвуча неохотно и ядно.

Вьорман пристъпи напред и дръпна шмайзера от рамото на войника.

— Ще бъдете задържан под стража, редник…

— Но, господин офицер!

Вьорман забеляза, че апелът бе отправен не към него, а към някой отзад. Не се налагаше да се обръща, за да разбере кой е този някой. Вместо това продължи да нарежда, без да губи темпо:

— … за напускане на поста. Подофицер Остер ще изпълни заповедта… — той спря за миг, обърна се към стълбите и впи поглед в очите на Кемпфер. — … стига, разбира се, майорът да не желае по-тежко наказание.

Формално Кемпфер имаше право в този момент да поеме инициативата в свои ръце. Поделенията им принадлежаха към различни войскови формирования, а и майорът се намираше тук по нареждане на Върховното командване, което означаваше, че най-старши тук е той. Такъв беше и по чин. Но в конкретния случай Кемпфер беше безсилен. Да остави ненаказан редник Лееб би означавало да си затвори очите пред едно напускане на поста. Нито един офицер не би допуснал подобно нещо. Кемпфер нямаше избор. Вьорман го знаеше и бързаше да се възползва.

Майорът нареди сподавено.

— Отведете го, подофицер. Ще се разправям с него по-късно.

Вьорман подхвърли шмайзера на Остер и той поведе съкрушения есесовец по стълбите.

— При други подобни случаи, — просъска кисело Кемпфер, когато останалите излязоха, — не желая да се разпореждаш с хората ми. Те са под моя, а не под твоя команда!

Вьорман се отправи към стълбите. Когато се изравни с Кемпфер, той му препречи пътя:

— Тогава дръпни им поводите!

Майорът пребледня от неочакваната атака.