Ф. Уилсън - Крепостта

Трябваше да ги стопли, но не прекалено бързо. В апартамента в Букурещ през зимните месеци винаги държеше готова тенджера с топла вода за подобни случаи. Лекарите го наричаха феномена на Райно — всяко внезапно спадане на температурата предизвикваше спазми в кръвоносните съдове на ръцете му. Никотинът имаше подобен ефект и затова се наложи да се откаже от любимите си цигари. Ако тъканите му се лишаха за продължително време от кислород, неминуемо щеше да се появи гангрена. Досега беше имал късмет. Раните, макар и гангренясали, бяха заздравели. Но едва ли и занапред щеше да е така.

Куза протегна ръце към огъня и ги завъртя бавно, доколкото му позволяваха скованите стави. Магда знаеше, че в момента не чувства нищо. Но възстанови ли се веднъж кръвообращението, ще дойдат сърбежите и болката.

— Виж какво ти направиха само! — извика гневно тя, наблюдавайки как се появява отново руменината на ръцете му.

— И по-лошо е било — вдигна глава баща й.

— Зная. Но това въобще не биваше да се случва! Какво всъщност искат от нас?

— Те?

— Нацистите! Те си правят експерименти с нас! Не знам какво точно се случи тук… беше едновременно реално и нереално. Невъзможно е да се случи подобно нещо! Хипнотизирали са ни, дали са ни някакво лекарство, после са намалили светлината…

— Всичко беше реално, Магда — проговори с мек глас той, потвърждавайки онова, което вече знаеше, но не смееше да признае пред себе си. — Също както забранените книги са реални. Зная…

Дъхът му секна внезапно, докато кръвта нахлуваше в пръстите и ги оцветяваше в тъмночервено. Изгладнелите тъкани го наказваха, отмивайки от себе си натрупаните токсини. Толкова пъти преди Магда бе наблюдавала тази сцена, че почти можеше да изпита болката.

Когато пулсациите намаляха и сърбежът стана поносим, Куза продължи пресекливо.

— Заговорих му на старославянски… уверих го, че не сме негови врагове… помолих го да ни остави на мира… и той си тръгна.

Лицето му за миг се изкриви от болка, сетне той погледна Магда с ярко пламтящи очи. Гласът му бе нисък и дрезгав.

— Това е той, Магда. Уверен съм! Това е той!

Магда не отговори. Знаеше, че е прав.

Крепостта

сряда, 30 април

06.22

Въпреки усилията си тази нощ капитан Вьорман не можа да остане буден. Беше се настанил до прозореца към двора, с верния люгер в скута, макар че се съмняваше девет милиметровите куршуми да спрат онова, което нощем кръстосваше крепостта. Но дългите безсънни нощи и разпокъсаните придремвания през деня си бяха казали своето.

Събуди се внезапно, изгубил ориентация. В първия миг му се стори, че си е у дома, в Ратенау, при Хелга, която пържи ароматни яйца в кухнята, а момчетата вече са станали и доят кравите. Но всичко се оказа само сън.

Когато видя, че небето е просветляло, той побърза да се надигне от креслото. Мракът си беше отишъл и той все още беше жив. Оцелял бе и тази нощ. Ала радостта му бе краткотрайна, защото беше уверен, че някой друг не е бил такъв късметлия. Знаеше, че някъде из крепостта лежи труп, окъпан в кръв и чака да бъде открит.

Вьорман пъхна люгера в кобура, пресече стаята и излезе на площадката. Всичко изглеждаше спокойно. Той заслиза по стълбите, търкайки сънено очи. Когато стигна първия етаж, вратата на стаята с евреите се отвори и отвътре се показа дъщерята.

Не го видя. Носеше в ръце малък метален съд, а лицето й имаше разгневен вид. Потънала в мисли, тя излезе през отворената врата в двора и сви към стъпалата за подземието без дори да го забелязва. Изглежда имаше представа къде отива и това му се стори странно, преди да се сети, че е била тук многократно. Явно знаеше, че в мазето има бъчви с прясна вода.

Вьорман пристъпи на двора и я проследи с поглед. Имаше нещо нереално в тази сцена — жена, крачеща призори по калдъръма, заобиколена от сиви каменни стени покрити с метални кръстове, а в краката й се виеха пашкулите на утринната мъгла. Приличаше на сън. Без съмнение, под дебелите вълнени дрехи се криеше стройно и привлекателно тяло. Имаше някакво естествено очарование в начина, по който полюшваше бедра и то събуждаше мъжкото у него. Лицето й също бе хубаво, с големи кафяви очи. Сигурно щеше да е красива, ако посмееше да разпусне косите си под забрадката.

В друго време, на друго място, в подобна компания тя несъмнено щеше да е в голяма опасност — пет взвода от изгладнели за жена войници. Но сега тези войници си имаха друга грижа — те се бояха от тъмното, в което ги дебнеше смъртта.