Ф. Уилсън - Крепостта

Куза придърпа количката към масата.

— Дай ги тук!

Магда вдигна горните две. Едната беше „De Vermis Mysteriis“ от Лудвиг Прин, другата — „Cultes des Goules“ на Комт Д’Арлет. И двата тома бяха необичайно тежки и тя настръхваше само от докосването до тях. Заинтригувани, немските офицери се приближиха и прехвърлиха останалите книги на масата.

Разтреперан от вълнение, Куза мърмореше неразбрано под носа си и от време на време произнасяше поредното заглавие, на което бе спрял поглед.

— „Пнакотическия ръкопис“, на свитък! Преводът на дю Норд на „Книга на Ейбон“! „Седемте загадъчни книги на Хсан“! А ето и „Неизречени култове“ на фон Юнц! Тези книги са безценни! Били са анатемосани и изгорени още през средните векове и са останали само мълвите за тях. Някои дори се съмняват, че въобще са съществували! Но ето ги тук, може би единствените оцелели копия!

— Може би с право са били забранени, татко — рече Магда, която никак не харесваше блясъка в очите му. Знаеше, че в тези книги се описват правила и инструкции за връзка със сили, далеч отвъд границите на разумното и рационалното. Фактът че съществуват, че авторите им са били нещо повече от персонажи от зловещи мълви, беше крайно обезпокояващ. Това променяше смисъла на всичко.

— Може би — кимна Куза без да вдига глава. Беше свалил ръкавиците си, а на показалеца си бе надянал гумен напръстник. След като нагласи очилата си той се зае да прелиства страниците. — Но това е било в друго време. Сега сме двайсети век. Не вярвам, че в тези книги има нещо, с което да не можем да се правим.

— Какво толкова страшно може да има в тях? — запита Вьорман, придръпвайки обкованото с железни катарами копие на „Неизречени култове“. — Вижте, тази е на немски. — Той отгърна корицата, прехвърли няколко страници и зачете нещо по средата.

Магда посегна да го спре, но се отказа. Нищо не дължеше на тези германци. Видя как побледнява лицето на капитана, той преглътна сподавено и захлопна книгата.

— Що за болен, побъркан ум би написал подобно нещо? То е… то е… — изглежда не можеше да намери подходящия израз.

— Какво имаме тук? — рече баща й вдигайки една книга, чието заглавие още не бе прочел. — О, това е книгата на ван Юнц. Издадена е за пръв път в Дюселдорф през 1839г. Съвсем ограничен тираж, частно издание, не повече от дузина копия… — той млъкна.

— Нещо не е наред? — попита Кемпфер. Стоеше малко встрани от тях, без да проявява особен интерес.

— Да. Тази крепост е било построена през петнадесети век… поне доколкото ми е известно. И всички книги, с изключение тази на Юнц са били написани преди това. А това означава, че някъде през миналия век и дори по-скоро някой е посетил крепостта и е подредил книгата при останалите.

— Не виждам как този факт може да ни помогне — отбеляза Кемпфер. — Нито пък да предотврати смъртта на някой от хората ми… или на теб и дъщеря ти.

— Но затова пък хвърля нова светлина върху проблема — отвърна Куза. — Книгите пред вас са били забранени през миналите векове като изрази на злото. Но аз твърдя, че те не са израз, а изследване на злото. Ето тази, която в момента държа в ръцете си е била особено строго преследвана — „Ал Азиф“ — оригиналното арабско издание.

— О, не! — не можа да сдържи възклицанието си Магда. Тази книга бе най-страшна от всички!

— Така е! Не разбирам много арабски, но знам достатъчно за да преведа заглавието и името на поета, който я е създал — той премести поглед от Магда към Кемпфер. — Отговорът на вашите проблеми може би се крие между страниците на тези книги. Ще се заема с тях още тази нощ. Но първо искам да видя труповете.

— Защо? — намеси се капитан Вьорман. Най-сетне бе възстановил самообладание, след уплахата от надникването в книгата на Юнц.

— Искам да разгледам раните им. Така ще разбера, дали смъртта им има някакъв ритуален характер.

— Веднага ще те отведем при тях — майорът повика двама есесовци за ескорт.

Магда нямаше никакво желание да разглежда труповете на убитите войници, но страхувайки се да остане сама, постави ръце на дръжката и забута количката по коридора. Когато стигна стълбите, двамата есесовци я изблъскаха и понесоха количката надолу по нареждане на майора. Долу в подземията беше хладно. Отново съжали, че е дошла тук.

— А какво ще ни кажете за кръстовете, професоре? — запита капитан Вьорман докато крачеха край стената. — Какво значение са имали те?

— Не зная. По тия места няма дори легенда, в която да се споменават, освен може би мълвата, че крепостта била построена по нареждане на папата. Но известно е, че петнадесети век е бил критичен за Свещената Римска империя, а крепостта е разположена в район, намиращ се под постоянната заплаха на отоманските турци. Така че, папската теория е най-малкото смешна.