Ф. Уилсън - Крепостта

От тук до делтата на Дунав бяха около шестстотин километра по права линия и почти още толкова на запад по суша до прохода Дину. Ако не беше тази проклета война, щеше да наеме самолет и досега да е пристигнал.

Какво ли се бе случило? Дали в прохода е имало битка? По радиото не бяха съобщили нищо за сражения в Румъния. Както и да е. Нещо там не беше наред. А той си бе мислел, че е решил нещата завинаги.

Устните му се изкривиха. Завинаги? Единствен той от всички хора би трябвало да знае, колко малко неща на този свят оставаха непроменени завинаги.

И все пак, имаше малка надежда, че събитията не са стигнали отвъд онази точка, зад която връщане няма.

Крепостта

Вторник, 29 април

17.52

— Не виждате ли, че е изтощен? — извика Магда, чийто страх се бе сменил от гняв и яростен инстинкт за съхранение.

— Не ме интересува дали ще издъхне — отвърна есесовският офицер, когото наричаха майор Кемпфер. — Искам да ми каже всичко, което знае за крепостта.

Пътуването от Кампина до крепостта бе направо кошмарно. Наблъскаха ги безцеремонно в каросерията на един покрит с платнище военен камион, където ги охраняваха двама войници със свирепи лица, докато другите двама се настаниха в кабината. Баща й бе разпознал в тях щурмоваците-есесовци и се бе постарал да й обясни с какво точно се занимават. Но дори без неговите обяснения тя ги намираше за отблъскващи — отнасяха се с нея и баща й като с багаж. Не говореха румънски, а вместо него използваха езика на грубостта и ударите с приклади. Но Магда почти веднага долови още нещо зад стената на обичайната им бруталност — преумора. Изглеждаха сякаш са доволни, че са далеч от прохода Дину и никак не горят от желание да се върнат там.

Особено тежко бе пътуването за баща й, който с мъка се крепеше на тясната скамейка в каросерията. Машината се тресеше и подскачаше по пътя, който изглежда никога не е бил предвиждан за подобни превозни средства. Всяко раздрусване беше агония за баща й, а Магда трябваше безпомощно да наблюдава как потръпва и стиска болезнено зъби. На едно място камионът спря, защото пътят бе запречен от волска талига и Магда използва отдалата й се възможност за да премести баща си обратно в количката. Действаше бързо, не знаеше колко ще се задържат, но бе сигурно, че докато шофьорът натиска така ядно клаксона, колата няма да потегли. Когато потеглиха отново, единственото което трябваше да върши бе да прикрепя количката за да не се изтърколи назад и същевременно да се държи на скамейката. Войниците от охраната не откъсваха очи от нея, но не направиха и най-малък опит да й помогнат. Когато пристигнаха в крепостта, Магда бе изтощена до смърт.

Крепостта… тя сякаш се бе променила. Изглеждаше добре поддържана както винаги, когато по здрач я наближиха, но като че ли бе обвита в някакъв злокобен воал и дори въздухът, докосващ с хладни пръсти откритите части на лицето й изглеждаше по-смразяващ от обикновено.

Баща й също долови промяната, разбра го по това как вдигна глава и се огледа, мъчейки се да класифицира усещането.

Вътре германците се мятаха като в развълнуван кошер — едните бяха облечени в черни униформи, но имаше и други — в сиви. Двама от тези в сиви униформи свалиха капака на камиона и замахаха с ръце повтаряйки кресливо:

— Schnell! Schnell!

Магда им заговори на немски, език който не само разбираше, но и говореше добре.

— Той не може да ходи! — за момента това бе самата истина. Баща й бе на границата на припадъка.

Войниците не се поколебаха за миг. Те скочиха на платформата и свалиха баща й направо с количката, но през двора оставиха тя да го бута. Докато ги следваше, усещаше как сенките над нея се сгъстяват.

— Нещо не е наред тук, татко! — прошепна в ухото му. — Нима не го чувстваш?

В отговор само бавно кимване с глава.

Магда го избута до първия етаж на кулата. Тук я очакваха двама немски офицери — единият в сиво, а другият в черно, застанали до празна маса, над която от тавана гореше самотна крушка.

Вечерта едва бе започнала.

— Първо, — произнесе баща й в отговор на заповедта на есесовеца да разкаже каквото знае, — това не е крепост, а твърдина или както я наричат по тези места — доньон. С други думи, това е сърцевината на укреплението, най-защитеното място, предназначено за господаря и неговите близки. Тази сграда, — той си позволи да махне с ръка, — е уникална. Не знам как е най-правилно да се нарече. Твърде стилна и масивна е за да бъде обикновен наблюдателен пост, от друга страна е прекалено малка, за да е била построена от някой влиятелен феодален болярин. Открай време я наричат „крепостта“, може би поради липса на по-добро название. Предполагам, че за момента ще свърши работа.