Ф. Уилсън - Крепостта

Тя въздъхна. Не биваше да се предава. Още не. Всичко се бе преобърнало наопаки и заплашваше да става още по-зле. Но не беше свършило. Поне докато не е изгубила надежда.

Но тя знаеше, че само гола надежда не е достатъчна. Трябваше да има още нещо. Ала в началото стигаше и надеждата.

Влакът премина покрай лагер от ярко боядисани вагони, струпани край запален огън.

— Виж! — извика тя, надявайки се да подобри настроението му. Баща й бе отдавнашен любител на циганския фолклор. — Табор.

— Виждам — отвърна без никакъв ентусиазъм той. — Махни им за сбогом, и те са обречени като нас.

— Престани, татко!

— Истина е. Ромите също ще бъдат унищожени — за облекчение на властите. Те са свободни люде, привикнали на веселие, смях и празненства. Фашистката душевност не е в състояние да понася подобни неща. Те се раждат в сянката на фургоните, живеят без постоянен адрес, нито пък имат работа. Не използват дори едно и също име непрестанно, защото имат три — едно за пред хората, друго вътре в табора и трето — потайно, което майка им прошепва в ухото при раждане, за да прогони дявола. За фашистите те са изчадия адови.

— Може би — каза замислено Магда. — А какво ще кажеш за нас? И ние ли сме изчадия?

Най-сетне баща й откъсна очи от прозореца.

— Не зная. И не мисля, че някой знае със сигурност. Ние сме добри и послушни граждани — там където ни има. Предприемчиви сме, умели в търговията, плащаме си данъците. Може би тук ни е слабото място. Просто не зная — той поклати глава. — Не веднъж съм мислил върху това. Не мога да разбера. Така както не мога да разбера защо трябва да ни откарат насила в прохода Дину. Единственото забележително нещо там е крепостта, но тя по-скоро би заинтересувала такива като мен и теб. Не и германците.

Той се облегна назад и затвори очи. Малко след това се унесе в сън и тихичко захърка. Спа през целия път до Плойещи, събуди се за малко източно от Флорещи и после отново потъна в сън. През това време Магда разсъждаваше върху онова, което ги очаква и се чудеше какво биха могли да искат немците от баща й. И то точно в прохода Дину.

Влакът се поклащаше равномерно и тя неусетно се унесе в познатите мечти — как се омъжва за някой красив, любещ и интелигентен мъж. Ще имат много пари, но няма да ги дават за бижута и скъпи дрехи — за Магда това бяха дрънкулки без значение — а за книги и пътешествия. Ще живеят в къща, която ще прилича на музей — натъпкана с предмети, ценни единствено за тях двамата. И тази къща ще е построена в някоя далечна страна, където никой не го е грижа дали си евреин. Мъжът й ще е брилянтен учен, а тя ще стане известна и уважавана заради музикалните си аранжименти. Татко също ще живее при тях, под наблюдението на най-добрите лекари и сестри.

На устните на Магда се появи слаба, измъчена усмивка. Празни фантазии — ето какво бе всичко това. Вече й беше твърде късно да се омъжва. Беше на тридесет и една — възраст, на която никой подходящ мъж не би я избрал за съпруга и майка на децата му. Ставаше само за любовница. На това, естествено, не би се съгласила никога.

Преди повече от десет години си имаше един приятел — Михаил — студент на баща й. И двамата изпитваха влечение един към друг. Сигурно накрая щеше да излезе нещо от тази история, но неочаквано бе умряла мама и се наложи Магда да отделя цялото си време за баща си. Михаил бе останал забравен. Нямаше избор — баща й бе направо съсипан от внезапната смърт на мама и само Магда можеше да му вдъхне сила за живот.

Магда докосна тънкия златен пръстен на ръката й. Спомен от мама. Колко по-различно щеше да е всичко, ако сега тя бе жива.

Често си спомняше за Михаил. Беше се оженил малко след това и сега имаше три деца. А Магда си имаше само баща.

Всичко се бе променило след смъртта на майка й. Магда не можеше да обясни как се е случило, но постепенно баща й се превърна в смисъл на нейния живот. И макар че в онези първи дни все още бе заобиколена от мъже, тя почти не ги забелязваше. Вниманието и чувствата им към нея бяха като капчици попаднали върху стъклена статуетка, неприети, неабсорбирани и оставящи само неясна мъглява следа след като се изпарят.

Следващите години прекара бореща се между желанието да бъде необикновена и чудата и същевременно да получава всичко онова, от което би имала нужда една млада жена. Но сега вече бе твърде късно. Нищо хубаво не я чакаше напред — знаеше го от ясно по-ясно.

А колко различно би могло да е всичко! И по-добро! Ако мама не бе умряла. Ако татко не бе се разболял. Ако не беше се родила еврейка. Последното никога не бе посмяла да произнесе пред баща й. Щеше да посрещне думите й с гняв. Но тя наистина го мислеше. Ако двамата с него не бяха евреи и сега нямаше да пътуват с този влак, татко щеше да си работи в университета, а бъдещето нямаше да изглежда като мрачна бездна пълна със заплахи и безнадеждност.