Ф. Уилсън - Крепостта

Жандармеристите се поколебаха, изглежда не знаеха как да постъпят.

— Какво искате от мен? — запита баща й.

— Наредено ни е да те отведем на гарата и да те придружим до разклона за Кампина, където ще те посрещнат представители на Третия райх. От там…

— Немци? Но защо?

— Не е твоя работа да задаваш въпроси! От там…

— С други думи и те не знаят — чу Магда да мърмори баща й.

— … ще бъдеш откаран в прохода Дину.

Лицето на баща й бе огледално отражение на нейната изненада, но двамата бързо дойдоха на себе си.

— С удоволствие ще ви последвам, господа, — обърна се към жандармеристите баща й, разпервайки сгърчените си, увити в парцаливи ръкавици пръсти, — защото едва ли на света има друго по-очарователно място от прохода Дину. Но както и сами виждате, малко съм неразположен в момента.

Двамата жандармеристи оглеждаха колебливо седналия в инвалидната количка мъж. Магда почти можеше да долови реакцията им. Баща й бе като оживял скелет, покрит с мъртвешки бледа кожа, по оплешивяващата му глава стърчаха белезникави кичури, пръстите му бяха сгърчени и покрити с възли, а ръцете и врата му бяха толкова тънки, сякаш лишени от плът. Изглеждаше крехък, немощен, чуплив. А в заповедта се нареждаше да открият мъж на петдесет и шест.

— Каквото и да е — ще трябва да дойдеш с нас — рече по-старшият.

— Но той не може! — проплака Магда. — Това пътуване ще го погуби!

Жандармеристите се спогледаха. Мислите им можеха да се разчетат: наредено им бе да открият професор Куза и да го отведат час по-скоро в прохода Дину. И по всичко изглежда — жив. Ала човекът пред тях изглеждаше така, сякаш не би издържал дори пътя до гарата.

— Ако можех да разчитам на помощта на дъщеря си — чу тя да произнася баща й, — вероятно бих се чувствал по-добре.

— Не, татко! Не можеш! — но какво говореше той?

— Магда… тези хора са твърдо решени да ме отведат. Ако искам да оцелея, ще трябва да дойдеш с мен — той вдигна поглед към нея, а очите му нареждаха. — Трябва.

— Да, татко — не знаеше какво е намислил, но трябваше да се подчини. Беше й баща.

— Разбираш ли накъде тръгваме, скъпа? — запита той, поглеждайки я многозначително.

Опитваше се да й каже нещо, да намери някакъв ключ в ума й. И тя изведнъж си спомни съня от преди седмица и наполовина събрания куфар в леглото й.

— На север!

Жандармеристите се настаниха на седалките срещу тях в купето. В редките минути, когато откъсваха очи от тялото на Магда, увито в дебели вълнени дрехи, те разменяха по някоя мързелива реплика. Баща й се настани до прозореца, на ръцете му имаше два чифта ръкавици, отгоре кожени, а отдолу платнени. Букурещ безшумно се изнизваше край тях. Предстоеше им да изминат около осемдесет километра — петдесет до Плойещи и още тридесет на север до Кампина. Нататък идваха трудностите. Молеше се баща й да издържи.

— Знаеш ли защо ги накарах да те вземат? — запита я той с пресекнал глас.

— Не, татко. Не виждам въобще защо ни трябваше да тръгваме. Можеше да се измъкнеш по някакъв начин. Предполагам достатъчно бе да поискаш среща с техните началници и те сами щяха да се убедят, че си неспособен да пътуваш.

— Хич нямаше да ги е грижа. А и не съм чак толкова зле, колкото изглеждам — е, не че съм добре, но поне не съм живия труп, на какъвто приличам.

— Не говори така!

— Преди много години се отказах да се самозалъгвам, Магда. Когато за пръв път ми откриха ревматоиден артрит, уверен бях, че грешат. И така беше — защото се бях разболял от нещо далеч по-лошо. Мина време и най-сетне се примирих — няма надежда, не ми остава и много време. Ето защо, ще вложа всичко от себе си в тази работа.

— Но не биваше да им позволяваш да те мъкнат чак в прохода Дину!

— И защо? Винаги съм обичал това място. Не по-лошо за умиране от всяко друго. Каквото и да сторя, щяха да ме отведат там. Трябвам им по някаква неясна причина и нямаше да се откажат от намерението си — той се наведе към нея. — Знаеш ли защо им казах, че имам нужда от теб?

Магда се замисли над въпроса. Колко типично за баща й — вечния учител, неизменния Сократ на всяка ситуация, готов да задава въпрос след въпрос, докато доведе събеседника си до желаното заключение. Магда винаги се дразнеше от подобни разговори и се мъчеше да ги приключи колкото се може по-скоро. А в момента бе толкова напрегната, че едвам се сдържаше.

— За да съм твоя болногледачка, както винаги — тросна се тя. — Какво друго? — съжали за думите си в мига, когато ги произнесе, но баща й сякаш не я бе чул. Беше прекалено погълнат от онова, което искаше да й каже, за да я чуе.