Ф. Уилсън - Крепостта

Когато наближиха слоя мъгла, Глекен погледна встрани. Зърна за миг ужасеното лице на Магда, която все още бе на моста. Понечи да вдигне ръка за последен поздрав, но мъглата го обгърна.

Магда гледаше към двете фигури на върха на кулата. Бяха съвсем близо, почти се докосваха. Видя как се озарява в пламък червената коса на Глекен, когато върху нея попадна светлината на изгряващото слънце, зърна и блясъка на метал, сетне двете фигури се сблъскаха. Извиха се в ужасяващ танц на самия ръб. А след това се понесоха надолу.

От устата й се откъсна писък, който се сля с вопъла на едната от двете падащи фигури, които след миг се изгубиха в мъглата.

В продължение на няколко безкрайно дълги минути Магда стоеше неподвижно. Не можеше дори да си поеме дъх. Глекен и Рашалом бяха паднали заедно и бяха погълнати от мъглата в клисурата. Глекен беше паднал! И тя бе проследила безпомощно неговият предсмъртен скок.

Замаяна, Магда пристъпи до парапета и се загледа в мястото, където бе изчезнал мъжът, значещ толкова много за нея. Умът и тялото й бяха напълно безчувствени. Мрак забулваше периферното й зрение, заплашвайки да я скрие в пелената си.С усилие на волята тя прогони ужасяващата летаргия, желанието да се надвеси напред и по-напред през парапета, да полети отвъд и да се съедини с Глекен. Тя се обърна и затича по моста.

Не е истина! — блъскаха се мислите й в такт със забързаните й стъпки. — Не е възможно да загубя и двамата! Първо татко, а сега и Глекен — не е възможно да изгубя и двамата наведнъж!

Тя напусна моста и сви вдясно, към задънения край на клисурата. Глекен бе оцелял след първото падане в пропастта — може би ще оцелее и сега! Нека е така! Но този път беше паднал от много по-високо! Тя се плъзна надолу по камъните, без да обръща внимание на изранената си, изподраскана кожа. Слънцето, макар и недостатъчно високо за да освети клисурата, вече стопляше въздуха в прохода и прогонваше мъглата. Тя затича по дъното на клисурата, препъваше се, падаше, ставаше и отново се втурваше напред, с максималната скорост, която й позволяваше пресечената местност. Докато минаваше под моста, трябваше да прогони мисълта за безжизненото тяло на баща й, лежащо някъде над нея. Пресече реката и се отправи към подножието на кулата.

Задъхана, Магда замря и бавно се завъртя, търсейки с трескав поглед сред камънаците за някакъв признак на живот. Не забеляза никой… нищо.

— Глекен? — гласът й прозвуча уплашено, пресипнало. Тя повика отново: — Глекен?

Никакъв отговор.

Трябваше да е някъде тук!

Нещо проблесна недалеч от нея. Магда се втурна натам. Беше мечът… или това, което бе останало от него. Острието бе разтрошено на безброй парчета, сред които се въргаляше дръжката, лишена от златно-сребърното си покритие. Магда бе завладяна от усещането за невъзвратима загуба. Тя вдигна дръжката и плъзна ръка по изподраната й мътносива повърхност. И дръжката бе станала жертва на обратимата алхимия, превръщайки се в олово. Магда се стараеше всячески да не се поддава на вътрешната си увереност, но дълбоко в себе си знаеше, че дръжката е изпълнила целта, заради която е била изработена.

Рашалом бе мъртъв, а следователно и от дръжката вече нямаше никаква необходимост. Нито от човека, който я носеше.

Този път няма да има чудо.

Магда изплака от мъка, безформен звук, който се откъсна от устните й неволно и продължи докато имаше въздух в дробовете й. Звук пропит с отчаяние и страдание, отекващ в стените на крепостта и клисурата, ечащ надалеч в планинския проход.

И когато и последната следа от него изчезна, тя остана неподвижно със сведена глава и хлътнали рамене, жадуваща да заплаче, но изплакала всичко в себе си, жадуваща да се нахвърли върху онзи или онова, което е виновно за случилото се, жадуваща да закрещи от гняв и сляпа несправедливост за всичко това, но изпепелена отвътре докрай за да стори каквото и да било, освен едно — да стене с пресъхнал, кънтящ глас направо от сърцевината на своето същество.

Незнайно колко дълго остана Магда там, търсеща някаква причина, която да я накара да си тръгне и да продължи да живее. Нищо не й бе останало. Всичко, на което държеше в този свят и бе отнето. Не можеше да измисли дори една едничка причина…

Все пак трябваше да има. Глекен бе живял толкова дълго, но никога не бе губил волята си за живот. Той се бе възхищавал от смелостта й. Дали щеше да е проява на смелост, ако сега се откаже от всичко?

Не. Глекен сигурно би искал тя да живее. Всичко което бе той, всичко заради което дишаше бе в името на живота. Дори смъртта му бе посветена на живота.