Ф. Уилсън - Крепостта

Раните бяха ужасяващи. Колкото и да се мъчеше да спре кръвта, тя продължаваше да шурти, докато под него се образува цяла локва. Изведнъж клепачите му се повдигнаха и той я погледна иззад снежнобялата маска на лицето си.

— Магда — промълви той. Едва го чуваше.

— Не говори, татко. Пази си силите.

— Няма какво повече да пазя… съжалявам…

— Шшшт! — тя прехапа долната си устна. Няма да умре — аз не ще му позволя!

— Трябва да го кажа сега. Друга възможност едва ли ще имам.

— Не това е важно…

— Исках само всичко да се оправи. Нищо повече. Не исках да те нараня. Искам да знаеш, че…

Гласът му бе заглушен от страхотен тътен, идещ от вътрешността на кулата. Мостът се разтресе. Магда видя облаци от прах да изригнат от прозорците на втория и третия етаж. Глекен…?

— Бях глупак — продължи баща й с още по-отпаднал глас. — Обърнах гръб на нашата вяра и на всичко, пред които се прекланях — дори на моята собствена дъщеря — заради неговите лъжи. Заради мен убиха и човека, когото ти обичаше.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Човекът, когото обичам все още е жив! Точно сега е в крепостта. И ще сложи край на целия този ужас — веднъж и завинаги.

Баща й направи опит да се усмихне.

— По очите ти виждам какво чувстваш към него… ако имаш син…

Последва нов тътен, по-силен от първия. Този път всички отвори на крепостта бълваха прах и пепел. Някой се изправи самотно върху покрива на кулата. Когато се обърна към баща си, очите му бяха застинали, а гърдите не помръдваха.

— Татко? — повика го тя. Заудря,с юмруци гърдите и раменете му, не желаеше да повярва в онова, което й казваха нейните чувства и инстинкт. — Татко, събуди се! Събуди се!

Спомни си колко го бе мразила предишната нощ, как бе желала смъртта му. А сега… сега искаше да върне всичко обратно, да го накара да я чуе поне за минутка, да помоли за прошка, да му каже, че го обича и че нищо не се е променило в действителност. Не можеше да я напусне, преди да му каже всичко това!

Глекен! Глекен ще знае какво трябва да правят! Вдигна очи към кулата и видя, че на покрива сега има две фигури, застанали една срещу друга.

Глекен изкачи на един дъх последните два етажа до пето ниво, прикри се от един падащ камък и избягна няколко внезапно отворили се дупки по пътя. От тук до покрива го делеше само една вертикална стълба.

Откри, че Рашалом се е изправил на парапета в далечния край на покрива, а плащът му виси неподвижно, в предизгревния покой. Зад и под Рашалом се простираше потъналия в мъгла проход Дину, а далеч зад източните стени върховете бяха огрени от първите лъчи на слънцето.

Вперил поглед напред, Глекен се изненада от спокойствието на Рашалом, в подобна рискована позиция. Едва когато покривът се разтресе и започна да пропада под краката му, той узна причината. Почти рефлексивно, Глекен се хвърли надясно и успя да преметне ръка през парапета. Докато се вдигне и приклекне върху него, покривът и цялата вътрешна структура на третия, четвъртия и петия етаж се бе сгромолясала с такъв тътен, че кулата се разтърси из основи. Тонове от изпотрошен камънак погребаха под себе си първия етаж, оставяйки Глекен и Рашалом да балансират върху тесния ръб на един огромен и кух цилиндър от камък. Но Рашалом вече беше безсилен да стори нещо повече на кулата. Изображенията на кръстове, вградени във външните стени я ги защитаваха от силата му.

Глекен пое по ръба, очаквайки Рашалом да отстъпи.

Но той не отстъпи. Вместо това заговори на Забравения език.

— И така, варварино, отново ще се решава между двама ни, така ли?

Глекен не отговори. Подхранваше омразата си, разпалваше огньовете на гнева си с мисли за мъките, които Магда бе понесла заради Рашалом. Глекен имаше нужда от този гняв, за да нанесе последния удар. Не можеше да си позволи никаква мисъл, чувства или колебание. Трябваше да удари. Беше проявил слабост преди пет века, зазиждайки Рашалом вместо да го убие. Не можеше да си позволи повторна слабост. Сблъсъкът по между им трябваше най-сетне да приключи.

— Хайде, Глекен — поде с тих, заговорнически глас Рашалом. — Не мислиш ли, че е време да сложим край на войната по между ни?

— Да! — прецеди Глекен през стиснатите си зъби. Погледна надолу към моста и забеляза миниатюрната фигура на Магда, край падналия й баща. В него се надигна старата разрушителна ярост и го хвърли в атака, с вдигнат високо меч, готов за главоотсичащ удар.

— Мир! — изкрещя Рашалом и се сви надолу, забравяйки за надменната си осанка.