Ф. Уилсън - Крепостта

Днес нямаше да спечели. Дори и да убие Рашалом, победата щеше да му коства всичко… защото щеше да го лиши от смисъл на продължителното му съществуване. Силата, на която бе служил, повече не ще се нуждае от него.

Ако успее да срази Рашалом…

Той избута мислите си на заден план. Не можеше да си позволи колебание преди началото на схватката. Трябва да запали в себе си желанието за победа — само така изходът ще е благоприятен. А победата бе единственият изход.

Глекен се огледа. Почувства, че Рашалом е над него. Но къде? В тази посока не можеше да избяга.

Глекен изтича по стълбите на втория етаж, спря се там, огледа се предпазливо, изострил сетивата си докрай. Все още усещаше, че Рашалом е над него, но дори и тук черният въздух бе наситен със заплаха. Кръстовете по стените пулсираха равномерно, като фарове в непрогледна мъгла. Вдясно от него се виждаха неясните очертания на стълбите за третия етаж. Нищо не помръдваше.

Той пое натам, после спря. Изведнъж около него всичко се раздвижи. Огледа се, за да открие че е наобиколен от тълпа черни сенки, едни се надигаха от пода, а други се прокрадваха откъм ъглите. Глекен завъртя меча, покосявайки дузина немски трупове.

Значи… Рашалом не е бил сам в отстъплението си.

Труповете отново се нахвърлиха върху него, а Глекен застана така, че стълбите към горния етаж да са отзад. Не се страхуваше от мъртъвците — познаваше добре възможностите и мащабите на рашаломовата сила и бе запознат с всичките му трикове. Тези възкръснали парчета месо не можеха да му причинят вреда.

И все пак го изненадваха. Какво се надяваше да спечели Рашалом с подобно смешно представление?

Без някакво видимо усилие тялото на Глекен се приготви за схватката — той разтвори крака, извърна се полу-наляво и изпъна меча пред себе си, стиснал дръжката с две ръце — а труповете се приближаваха. Не се налагаше да влиза в бой с тях, знаеше, че може да пресече редиците им и да ги накара да се строполят само с едно докосване. Но това не беше достатъчно. Инстинктът му на боец го подтикваше да влезе в схватка с тях. И Глекен съвсем съзнателно се поддаде на този призив. Жадуваше да нанася удари срещу всичко, свързано с Рашалом. Тези мъртви германци ще подхранят огъня, от който се нуждаеше за последната среща с техния господар.

Труповете бяха набрали инерция и все повече свиваха кръга около него, с разперени ръце и извити като нокти пръсти. Глекен изчака да го наближат, после завъртя меча в кръг, а зад него започнаха да падат ръце и глави. Острието си озаряваше с ярко бяла светлина по цялата си дължина всеки път, когато влизаше в допир, а сетне пронизваше без съпротива мъртвата плът, съпроводено от съскащият звук и виещият се нагоре жълтеникав дим, докато труповете се свличаха един по един на пода.

Глекен се въртеше и удряше, въртеше и удряше, а лицето му бе изкривено в мъчителна гримаса от кошмарната сцена. Не бледите изображения на идващите към него лица го тревожеха, нито смрадта лъхаща от тях. Причината беше в тишината. Нямаше никакви команди от офицери, нито викове на болка или гняв, нито кръвожадни крясъци. Само влачене на крака, шумът на собственото му дишане, и съскането на меча, всеки път, когато влизаше в действие.

Това не беше битка, а клане на плът. Но редиците продължаваха да напират към него, неумолимо, безспирно, задните изблъскваха пред себе си предните и кръгът се свиваше все повече.

Когато половината от труповете се въргаляха в краката му, Глекен отстъпи назад за да си поеме дъх. Кракът му се закачи в един от падналите зад него и той се залюля, изгубил равновесие. В същия миг почувства някакво движение над и зад него. Изненадан, Глекен погледна нагоре, за да открие че върху му от горния етаж падаха два кадавъра. Нямаше време да отскочи. Двата трупа го удариха едновременно и го повалиха на стълбите. Още преди да ги разблъска, нахвърлиха се и останалите, притискайки го под близо половин тон мъртва плът.

Глекен запази самообладание, макар с труд да си поемаше дъх под тежестта им. Оскъдният въздух, стигащ до него бе пропит с вонята на разложена плът, изгоряло месо, засъхнала кръв и екскременти от труповете с разпорени черва. Задавен, полудзадушен, той напрегна сетни сили срещу неподвижната купчина тела.

Когато се изправяше на колене, Глекен почувства, че каменният под под краката му се разтърсва. Не знаеше какво би могло да означава това или каква е причината — единственото, в което не се съмняваше бе, че трябва час по-скоро да се измъкне от тук. С последно, конвулсивно движение той разблъска телата и се изправи на стълбите.