Ф. Уилсън - Крепостта

Нещо тежко и хладно се отпусна върху нея. Тя се люшна назад, надавайки вик на изненада и отвращение. Най-близките до нея трупове един по един се отпускаха и падаха върху й. Още един се стовари отгоре й и тя отстъпи. Извъртя се, позволявайки му да се плъзне покрай нея. Магда осъзна какво е намислил Рашалом — щом не може да я изплаши та сама да избяга от крепостта, той възнамеряваше да я изблъска, хвърляйки в атака своята армия от нежива плът. И успяваше. Деляха я само няколко сантиметра.

Още няколко трупа се стовариха отгоре й и тогава Магда се реши на отчаян ход. Стисна златната ръкохватка с две ръце и я завъртя в широк полукръг пред себе си, допирайки я в мъртвата плът на труповете пред нея.

Ослепително ярки блясъци и съскащ звук изригнаха при допира с труповете, кисел, жълтобял дим подразни ноздрите й… а труповете потрепериха в конвулсии и се строполиха като марионетки с прерязани конци. Тя направи крачка напред, замахвайки с дръжката, отново блеснаха светлини, чу се познатото съскане и звукът на падащи трупове.

Дори Рашалом отстъпи крачка назад.

Магда си позволи едва доловима, мрачна усмивка. Най-сетне пространството наоколо й бе достатъчно за да си поеме свободно дъх. Имаше оръжие и осъзнаваше как трябва да го използва. Забеляза, че погледът на Рашалом се измества вдясно и се обърна, за да види какво е привлякло вниманието му.

Татко! Беше дошъл на себе си, изправил се на крака и се подпираше на стената на арката. Магда почувства, че й призлява при вида на шуртящата по челото му кръв — от удара, който тя му бе нанесла.

— Ти! — извика Рашалом, сочейки баща й. — Вземи талисмана от нея! Тя е на страната на врага!

Магда забеляза, че баща й поклаща глава и сърцето й се изпълни с внезапна надежда.

— Не! — гласът на баща й бе слаб и дрезгав, но въпреки това отекна в каменните стени наоколо. — Видях всичко! Ако това, което държи в ръцете си наистина е изворът на твоята мощ, едва ли се нуждаеш от моята помощ, за да си го получиш. Вземи си го сам!

Магда знаеше, че никога досега не е била толкова горда с баща си, както в този момент, когато той се бе изправил срещу чудовището, опитало се до го лиши от душа. И почти бе успяло. Тя отри сълзите си и се усмихна, като едновременно поемаше и му даваше сила.

— Неблагодарник! — изсъска Рашалом, с лице, изкривено от гняв. — Ти ме излъга! Добре тогава — кажи добре дошла на болестта ти! Потопи се в своята болка!

Баща й се строполи на колене, с мъчителни стенания. Държеше ръцете си изпънати напред и ги гледаше как побледняват и се вдървяват отново в закривена хватка, която до вчера ги правеше безполезни. Гръбнакът му се изви и се сгърчи напред. Бавно, с агония извираща от всяка пора на кожата, тялото му се смали до предишните размери. Когато всичко свърши, той остана да лежи, хленчейки в гротескна пародия на ембрионална поза.

Магда коленичи до него, надавайки вик на ужас.

— Татко!

Струваше й се, че долавя физически болката му.

Но въпреки всичко преживяно, баща й не помоли за милост. Това изглежда разгневи още повече Рашалом. Надавайки пронизителни писъци, плъховете се втурнаха напред и заливайки като вълни тялото на баща й и го разкъсваха с дребните си зъби.

Магда забрави всичко и замахна с дръжката към плъховете, покосявайки редиците им. Но за всеки десет, които отблъскваше, нови сто впиваха резци в плътта на баща й. Тя заплака, обливайки се в сълзи и призовавайки за божията намеса на всички езици, които знаеше.

Единственият отговор дойде от Рашалом, подигравателно пошепване в ухото й:

— Хвърли дръжката през вратата и ще го спасиш! Запрати това нещо отвъд стените и той ще живее!

Магда си наложи да не му обръща внимание, но дълбоко в себе си чувстваше, че Рашалом вече е победил.Не можеше да позволи на ужаса да продължава — гадините щяха да изядат баща й жив! А тя беше напълно безпомощна. Не й оставаше нищо друго, освен да се откаже от всичко.

Все още не. Плъховете не хапеха нея, а баща й.

Тя се хвърли към него, прикри го с тялото си и пъхна дръжката по между им.

— Той ще умре! — шептеше омразният глас. — Той ще умре и за всичко ще бъдеш виновна само ти! Вината ще е твоя! Само твоя…

Гласът на Рашалом внезапно секна, после се разнесе нечовешки крясък — изпълнен с гняв, страх и недоверие.

— ТИ!

Магда изви глава и видя Глекен — слаб, блед, покрит със засъхнала кръв, подпрял се на стената на арката, само на няколко крачки от тях. Никой на този свят не би желала да види повече от него тъкмо сега.