Ф. Уилсън - Крепостта

— Вдигаш ръка на баща си? — запита той с дрезгав, злобен глас. На лицето му пламтеше гняв и изненада. — Това ли научи след прекараната нощ в прегръдките на твоя червенокос любовник? Аз съм твой баща! Заповядвам ти да ме пуснеш!

— Не, татко — отвърна тя със сълзи на очи. Никога досега не беше дръзвала да му противоречи, но трябваше да го стори — не само заради тях двамата, но и заради целия свят.

Гледката на сълзите й го смути. За миг чертите му се смекчиха и той отново бе предишния човек. Отвори уста да заговори, после я хлопна. Ръмжейки яростно, Куза се хвърли напред и замахна с дръжката към главата й.

Рашалом чакаше неподвижно в подземната галерия, обгърнат в мрак. Тишината се нарушаваше единствено от шума на лазещите по труповете на двамата офицери плъхове, които бе запратил в калта веднага, след като недъгавия бе отнесъл прокълнатата дръжка. Скоро тя ще е вън от крепостта и той отново ще е свободен.

И тогава гладът му ще бъде утолен. Ако наистина е вярно онова, което му бе казал недъгавият и което бе научил от немските войници, тогава Европа отново се бе превърнала в средище на човешкото страдание. А това означаваше, че след дълги години на борба и тежки загуби от Глекен, съдбата му най-сетне наближаваше звездния си миг. Беше решил, че всичко е загубено, когато Глекен го бе зазидал в крепостта, но в края на краищата, победата щеше да е негова. Човешката алчност го бе освободила от тясната килия, която бе обитавал близо пет века. Човешката омраза и жаждата за власт щяха да го дарят със сила, за да стане властелин на планетата.

Той чакаше. Но гладът му бе все така незадоволен. Не идваше очакваният прилив на сила. Нещо не беше наред. Недъгавият досега два пъти да е излязъл от крепостта. Три пъти дори!

Нещо никак не беше наред. Той разшири взора си, докато почувства присъствието на дъщерята на недъгавия. Тя ще трябва да е причината за забавянето. Но защо? Едва ли би могла да знае…

… освен ако Глекен й е разказал всичко за талисмана, преди да умре.

Рашалом махна едва доловимо с ръка и зад него труповете на майор Кемпфер и капитан Вьорман се изправиха на крака и зачакаха, неподвижно.

Завладян от хладен гняв, Рашалом се отправи към изхода на галерията. Нямаше да е трудно да се справи с дъщерята. Двата трупа провлачиха крака след него. Следваше ги цяла армия от плъхове.

Магда гледаше ужасена как над главата й с убийствена сила се спуска сребърно-златната дръжка. Нито за миг не бе предполагала, че баща й е в състояние да й причини зло. Но ето че сега се опитваше да я убие. Спаси я инстинктът за самосъхранение — в последния миг тя отстъпи назад, сетне се хвърли в краката му и го събори. Стовари се върху него, вкопчила пръсти в металната дръжка, изви я и я изтръгна от ръцете му.

Той заби нокти в кожата й, драскайки като обезумяло животно, мъчеше се да докопа отново дръжката и крещеше:

— Дай ми я! Дай ми я! Всичко ще развалиш!

Магда скочи на крака и отстъпи назад, стиснала с две ръце излятата от злато ръкохватка. Намираше се ужасно близо до прага, но въпреки това бе успяла да задържи талисмана в пределите на крепостта.

Баща й също се изправи на крака и се втурна към нея, разперил ръце. Магда отскочи встрани, избягвайки директното стълкновение, но той успя да я хване за лакътя и я завъртя. В следния миг скочи отгоре й, удари я в лицето и закрещя неистово.

— Татко, спри! — извика тя, но той сякаш не я чуваше. Беше като побесняло животно. В мига, когато свиваше изкаляните си нокти пред очите й, тя замахна с металната дръжка без да мисли какво прави — движението беше почти автоматично. — Спри!

Призля й, когато чу звука от съприкосновението на метала с черепа му. Изумена, тя се отдръпна назад, а баща й се строполи, изчезвайки в мъглата под нея.

Какво направих?

— Защо ме принуди да те ударя? — изпищя тя над неподвижното му тяло. — Не можа ли поне този път да ми се довериш? Поне веднъж?

Трябваше да го изведе навън — поне на няколко крачки отвъд прага. Но преди това да се освободи от дръжката, да я остави някъде в крепостта. Сетне ще се помъчи да изнесе баща си навън, в безопасност.

Отвъд двора чернееше входът към подземието. Би могла да я хвърли долу. Тя се втурна към него, но замря по средата на пътя. Някой се изкачваше по стълбите.

Рашалом!

Изглеждаше сякаш се носи над стълбите, приличаше на огромна мъртва риба, надигаща се от дъното на езерото. При вида й, очите му се превърнаха в пламтящи сфери от ярост, които я пронизваха. Той оголи зъби и се плъзна над мъглата към нея.