Ф. Уилсън - Крепостта

Той притисна увития талисман към гърдите си, чувствайки близостта на свръхестественото… но и пропастта, деляща го от неговия Бог. И какво бе направил този Бог за своя народ? Колко хиляди, милиони бяха загинали през последните години, зовейки името му, без да получат отговор?

Скоро на молбите им щеше да бъде отвърнато и Теодор Куза беше съпричастен в наближаването на този миг.

Докато се изкачваше към двора, завладя го неясно безпокойство и той спря някъде по средата на пътя. Проследи с поглед спускащата се надолу пелена на мъглата, а мислите му се гонеха объркано.

Наближаваше кулминацията на неговия живот. Най-сетне ще може да направи нещо, да заеме активна позиция срещу нацистката заплаха. Защо тогава не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред? Трябваше да признае, че го ядат съмнения за Молашар, макар да нямаше нищо конкретно. Всички детайли съвпадаха…

Съвпадаха ли? Имаше нещо много странно във формата на талисмана — толкова напомняше онзи кръст, от който Молашар се боеше. Но може би това бе молашаровият начин за прикритие — придал му е форма, подобна на свят предмет, за да хвърли прах в очите на преследвачите си — също както бе сторил с крепостта. Ами нескритото нежелание на Молашар да се доближава до талисмана, настояванията му Куза незабавно да го изнесе от крепостта? Ако талисманът наистина бе толкова важен за Молашар, ако в действителност той бе източника на неговата сила, защо сам не му намери скривалище?

Бавно, механично, Куза изкачи последните стъпала към двора. На върха примижа, за да свикне със сивкавата светлина на предизгревното утро и веднага намери отговора на всички въпроси. Дневната светлина! Разбира се! Молашар не можеше да се придвижва през деня на открито и затова се нуждаеше от помощта на друг! Какво облекчение да забрави всички съмнения — дневната светлина обясняваше всичко!

Докато очите му се адаптираха към сиянието на утрото, той погледна към отвъдния край на потъналия в руини двор и забеляза, че някой го чака при вратата. В един ужасяващ миг си помисли, че един от часовоите е избягнал кланицата, но веднага забеляза, че фигурата е твърде дребна, за немски войник.

Беше Магда. Изпълнен с радост, той забърза към нея.

От входа на крепостта, Магда плъзна поглед из вътрешния двор. Цареше пълно мълчание и пустош, навсякъде се виждаха следи от снощната битка — брезентът и вратите на камионите бяха надупчени от куршуми, стъклата им бяха изпочупени, дупки по стените на крепостта, над разбитите генератори се виеше дим. Нищо не помръдваше. Ниско над двора се стелеше непрогледна мъгла и Магда си помисли, че тя скрива засъхналата по земята кръв.

Зачуди се какво ли прави тук, потръпваща в утринния хлад, очакваща баща си, който би могъл да държи в ръцете си съдбата на света. Едва сега, когато за пръв път бе получила възможност да обмисли онова, което й бе разказал Глен — Глекен — в душата й започна да се прокрадва съмнение. Думите прошепнати в мрака, губеха тежестта си на дневна светлина. Толкова лесно бе да повярва на Глекен, докато чуваше гласа му и го гледаше в очите. Но сега, далеч от него, останала сама и чакаща… тя изпитваше несигурност.

Струваше й се безумие — необятни, невидими, непознати сили… Светлина… Хаос… в схватка за власт над човечеството! Абсурдно! Това бе присъщо по-скоро за приказките, трескав сън на наркоман!

И въпреки това…

… имаше Молашар — или Рашалом, или както се наричаше в действителност. Той не беше сън, но не беше и човек, нито пък каквото и да било, познато или срещано от нея. И със сигурност беше олицетворение на злото. Знаеше го още от първия миг, когато я бе докоснал.

А освен това — имаше и Глекен — ако това бе истинското му име — който не изглеждаше зъл, но не беше изключено да е умопобъркан. Беше реален и притежаваше острие от меч, което излъчваше сияние и изцеляваше смъртоносни рани. И тя го бе видяла с очите си. На всичко отгоре той нямаше отражение…

А може би тя е обезумяла?

Не, не е обезумяла. Ако наистина светът е изправен пред гибел, тук, в този затънтен планински проход, тогава на кого да повярва? На Рашалом, прекарал близо пет века зазидан в стената и сега заканващ се да сложи край на хитлеровото господство и неговите жестокости? Или на червенокосия мъж, любовта на нейния живот, който я бе излъгал за толкова много неща, дори за името си? И когото собствения й баща обвиняваше, в сподвижничество с нацистите?

Защо всичко това се струпа на мен?