Ф. Уилсън - Крепостта

Той поспря за миг и Магда не се сдържа да подхвърли:

— Имаш предвид Бялата сила… силата на Доброто?

— Не е толкова просто. Наричахме я Светлината. Важното беше, че се противопоставя на Хаоса. И така Първата епоха бе разделена на два лагера — онези, които търсеха превъзходство посредством Хаоса и другите, които се възправиха срещу им. Рашалом бе некромансерът на своето време, брилянтен ученик на Тъмната сила. Той й се отдаде напълно и с времето стана водач на Хаоса.

— А ти избра да си водачът на Светлината — на Доброто — надяваше се, да й отвърна с „да“.

— Не… не бих казал, че съм правил избор. Не мога да твърдя и че силата, на която служа е добра, или светла. Аз бях… призован. Обстоятелствата бяха твърде сложни, за да ги обяснявам сега, а и с времето са изгубили значението си за мен — но така или иначе, те ми позволиха да застана в редовете на армията на Светлината. Постепенно осъзнах, че не бих могъл да я напусна, а с времето се превърнах в неин преден отряд, водач. Получих меча. Острието и дръжката бяха изковани от един древен народ, отдавна изчезнал от лицето на Земята. И този меч бе създаден с една едничка цел — да унищожи Рашалом. А след това дойде време за последната битка между враждуващите сили — Армагедон, Рагнарок, всички съдбовни сражения, събрани в едно. Последвалия катаклизъм — земетресения, огнени бури, огромни вълни — изтри всички следи от Първата епоха на човечеството. Само шепа хора оцеляха, за да започнат всичко отначало.

— Ами силите?

Глен вдигна рамене.

— Все още съществуват, но след катаклизма интересът им една към друга намаля. Почти нищо не бе останало за тях в този разрушен свят, чийто обитатели се бяха върнали към първичен начин на живот. Вероятно са насочили вниманието си някъде другаде, докато Рашалом и аз воювахме през времето и пространството и никой от двама ни не бе в състояние да наложи волята си над другия, нито пък бе повален от болест или старост. И някъде по този път ние изгубихме нещо…

Той погледна надолу, към парчето от огледало, което бе изпаднало от калъфа и се въргаляше в краката му.

— Подръж го пред лицето ми — помоли я.

Магда вдигна парчето и го доближи до бузата му.

— Как изглеждам? — запита той.

Магда надникна в огледалото… и го изпусна с писък. Огледалото беше празно! Също както баща й бе разказал за Рашалом!

Мъжът, когото обичаше, нямаше отражение!

— Отраженията ни бяха отнети от Силите, на които служим, може би за да напомнят на мен и Рашалом, че животът повече не ни принадлежи.

Мислите му за миг отплуваха надалеч.

— Странно е да не виждаш лицето си в огледало, или във застинала вода. Човек никога не може да привикне — той се усмихна тъжно. — Всъщност, предполагам, че вече съм забравил как изглеждам.

Сърцето на Магда се сви.

— Глен…

— Но нито за миг не спрях да преследвам Рашалом — продължи той, разтърсвайки глава. — Винаги когато научавах за клане или убийства, отправях се натам и го намирах. Ала с течение на времето цивилизацията започна да се възражда, хората се струпваха на все по-големи групи, а Рашалом ставаше все по-изобретателен. Сееше наоколо си смърт и страдание, а когато през четиринадесети век пое от Константинопол за Европа, във всеки град по пътя си пускаше заразени с чума плъхове…

— Черната смърт!

— Да. Ако не беше Рашалом, това щеше да е неголяма епидемия, но както сама знаеш, се превърна в най-страшната катастрофа на Средните векове. Именно тогава ми хрумна как да го спра завинаги, преди да е измислил нещо още по-ужасяващо. И ако си бях свършил работата както трябва, сега нямаше да сме тук.

— Но как можеш да се виниш? Защо Рашалом да е избягал заради твоя грешка? Германците бяха тези, които го пуснаха.

— Той трябваше да е мъртъв! Можех да го убия преди половин хилядолетие, но не го сторих. Дойдох тук, за да се срещна с Влад Наколвача. Чул бях за жестокостта му и тя ми напомни за похватите на Рашалом. Очаквах Рашалом да се представя за Влад. Но грешах. Влад беше само един безумец, изпаднал под влиянието на Рашалом, подхранващ мощта на Рашалом чрез мъките на хиляди невинни. Ала дори той не би могъл да се сравни с онова, което всеки ден става в лагерите на смъртта. Аз издигнах крепостта. Аз примамих Рашалом да влезе в нея. Аз го оковах със силата на дръжката и го зазидах в стената на подземието, където трябваше да остане вечно — той въздъхна. — Или поне си мислех, че ще остане вечно. Можех да го убия тогава — трябваше да го убия тогава — но не го направих.