Ф. Уилсън - Крепостта

Но и това няма да го задоволи. Той ще иска още. Ще се придвижва бързо из света, ще избива глави на правителства, ще хвърля цели държави в хаос, ще превръща народа в безпощадна тълпа. Коя армия би издържала срещу легионите от мъртъвци, които е в състояние да вдигне насреща й?

Не след дълго хаосът ще цари навсякъде. И тогава ще започне истинският ужас. Нямало нищо по-лошо от Хитлер ли казваш? Представи си целия свят като един голям лагер на смъртта!

Умът на Магда се замъгли от рисуваните от Глен картини.

— Това не може да се случи!

— Защо не? Да не мислиш, че няма да има достатъчно доброволци, които да служат в лагера на Рашалом? Нацистите доказаха, че не малко човешки същества горят от желание да избиват събратята си. Но нещата ще стигнат по-далеч. Видя ли какво стана днес със селяните? Всичко най-лошо в тях изплува на повърхността. Реакцията им към света бе редуцирана до гняв, омраза и насилие.

— Но как?

— Под въздействие на Рашалом. Вътре в крепостта силата му расте, подхранвана от убийствата и страха и от бавната деградация на характера на баща ти. Не само че той набира сила, но и войниците рушат стените на крепостта. С всеки изминат ден те демонтират по някоя част от съоръжението, нарушавайки неговата цялост. А по такъв начин и влиянието на Рашалом стига все по-далеч отвъд пределите на крепостта.

Крепостта бе построена по един древен план, изображенията на дръжката бяха разположени по строго определен начин в стените, за да прекъснат връзката на Рашалом със света, да отнемат силата му и да го изолират. Сега тази подредба е нарушена и първи заплащат за това селяните. Ако Рашалом избяга и започне да се храни от лагерите на смъртта, тогава ще плаща целият свят. Защото Рашалом няма да е така избирателен като Хитлер, когато става дума за жертви — всички ще се превърнат в страдащи. Раса, религия — нищо няма да има значение. Ще има равенство в мъката. Богатите няма да могат да откупят свободата си, нито вярващите ще получат опрощение, или пък изобретателните ще намерят своя шанс за бягство. Ще страдат всички. Най-вече жените и децата. Хората ще се раждат в мизерия, ще прекарват дните си в отчаяние и ще умират в агония. Поколение след поколение, всички ще страдат, за да нахранят Рашалом. — Той спря, за да си почине и продължи: — Но най-лошото от всичко, Магда, е че няма да има надежда. И няма да има край! Рашалом ще бъде недосегаем… непобедим… безсмъртен. Освободи ли се сега, няма начин да бъде спрян. В миналото, мечът е съумявал да го удържи. Но сега… когато светът е такъв… той ще стане прекалено силен дори за меча — обединен от острието и дръжката. Рашалом не бива да напуска крепостта!

Магда видя, че Глен се готви да поеме към укреплението.

— Не! — извика тя и протегна ръце да го задържи. Не биваше да го пуска. — В състоянието, в което си, той ще те унищожи! Няма ли кой друг да го стори?

— Само аз. Никой друг не е в състояние. Също като баща ти, трябва да се изправя срещу злото сам. В края на краищата, вината е моя, че Рашалом още съществува.

— Но защо?

Глен не отговори. Магда потърси друг начин.

— Откъде идва Рашалом?

— Беше време, когато той беше… човек. Но се отдаде на тъмната сила и бе променен завинаги.

Магда преглътна болезнено.

— Но щом Рашалом служи на „тъмната сила“, на коя сила служиш ти?

— На друга.

Тя почувства съпротивата му, но продължи да настоява.

— Силата на доброто?

— Може би.

— И за колко дълго.

— За цял живот.

— Защо да е… — страхуваше се от отговора. — Защо да е твоя вината, Глен?

Той погледна встрани.

— Името ми не е Глен — то е Глекен. Аз съм стар колкото Рашалом. Аз построих тази крепост.

Куза не беше виждал Молашар откакто слязоха в подземието за да намерят талисмана. Молашар бе споменал нещо за немците и за това, че трябва да си платят за нахлуването в крепостта, сетне бе изчезнал. Труповете го последваха, подреждайки се в колона зад мистериозното същество, което ги управляваше.

Куза остана сам, сред студения мрак, плъховете и талисмана. Съжали, че и той не е тръгнал. Но всъщност, това едва ли имаше някакво значение, след като съвсем скоро те всички щяха да са мъртви — офицери и войници. Щеше да му е приятно, да присъства на смъртта на майор Кемпфер, да го гледа как страда в мъките, които е причинявал на безброй невинни и безпомощни жертви.

Но Молашар му бе наредил да чака тук. И едва сега, когато отгоре се носеше безпорядъчна стрелба, Куза разбра защо: Молашар не искаше да излага на риск от раняване човека, комуто бе поверил източника на своята мощ. Не след дълго стрелбата утихна. Оставяйки талисмана зад себе си, Куза взе фенерчето и се покатери до края на изкопа, където замря сред плъховете. Те вече не го плашеха, цялото му внимание бе съсредоточено върху завръщането на Молашар.