Ф. Уилсън - Крепостта

Магда се стресна в съня си, дочула изстрелите откъм крепостта. В първия миг си помисли, че немците са научили за предателството на баща й и го екзекутират. Но тази ужасна мисъл не продължи повече от секунда. Изстрелите не приличаха на обичайната стрелба по команда. Бяха объркани и хаотични, като при битка.

Боят не трая дълго.

Свита на влажната земя, Магда забеляза, че звездите започват да избледняват в посивялото небе. Ехото на изстрелите не след дълго заглъхна в студения, утринен въздух. Някой или нещо вече бе взело победата горе. Магда бе сигурна, че това е Молашар.

Тя се надигна и се приведе над Глен. Лицето му бе покрито с едри капки пот, дишането му бе ускорено. Когато дръпна чаршафа за да огледа раните, от устните й се откъсна слаб вик — тялото му бе окъпано в синкава светлина, извираща от острието. Протегна ръка и го докосна предпазливо. Сиянието не я изгори, но почувства на дланта си приятна топлина. Под разкъсания плат на ризата му, Магда опипа нещо твърдо и дребно. Бръкна за да го извади.

В утринния здрач й трябваха няколко секунди преди да разпознае това, което държеше в ръка. Излято бе от олово. Куршум.

Магда отново плъзна ръка по тялото на Глен. Не след дълго напипа още куршуми — имаше ги почти навсякъде. И раните му — бяха толкова малко. Повечето кървави отвърстия бяха изчезнали, оставяйки след себе си едва забележими белези. Тя разтвори окървавената риза, оголвайки корема му, където под кожата се виждаше неголяма подутина. Пред очите й подутината нарасна и изведнъж се разтвори, изхвърляйки още един куршум. Гледката бе едновременно ужасяваща и чудесна — острието на меча и неговото сияние изваждаха куршумите и изцеляваха раните! Магда не можеше да откъсне очи.

Сиянието започна да отслабва.

— Магда…

Тя подскочи от изненада. Гласът на Глен звучеше далеч по-уверено и силно. Зави го отново с чаршафа. Очите му бяха отворени, вперени в крепостта.

— Почини си още малко — прошепна тя.

— Какво става там?

— Имаше стрелба — доста дълго.

Глен изпъшка и направи опит да седне. Магда го прегърна и внимателно го положи на земята. Беше толкова слаб.

— Трябва да отида в крепостта… трябва да спра Рашалом.

— Кой е Рашалом?

— Онзи, когото баща ти нарича Молашар. Нарочно е обърнал името си наопаки… истинското му име е Рашалом… трябва да го спра!

Той отново се надигна уморено и Магда обгърна раменете му.

— Зазорява се вече. Вампирът няма къде да отиде след изгрев слънце, така че…

— Изгрев слънце на него му влияе точно толкова, колкото и на теб!

— Но нали вампирите…

— Той не е вампир! И никога не е бил! Ако беше, — в гласа на Глен за пръв път се долови отчаяние, — нямаше да си губя времето с него.

Завладя я неистов ужас, по гърба й се плъзна хладна ръка.

— Не е вампир?

— Той е първоизточника на легендите за вампири, но онова, за което жадува не е кръв. Този мотив се е прокраднал допълнително в легендите, защото хората могат да виждат кръвта и да я докосват. Онова, с което се храни Рашалом не може да види или докосне никой.

— Искаш да кажеш, че е е вярно това, което ми разказа снощи, преди войниците да… да се появят? — тя не желаеше да си припомня предишната нощ.

— Да. Той черпи силата си от човешката болка, страдание и безумие. Може да се храни с агонията на умиращите от ръката му, но укрепва много повече от безчовечността на едни хора към други.

— Това е невероятно! Нито едно същество не е в състояние да живее от подобни неща! Те са твърде… нематериални!

— И слънчевата светлина ли е „нематериална“ за растението, което зависи от нея? Повярвай ми — Рашалом се храни с неща, които не могат да бъдат докоснати или видени — и всички те са лоши.

— Говориш за него, сякаш е самият Дявол!

— Искаш да кажеш Сатаната? Лукавия? — Глен се усмихна отпаднало. — Забрави религията, сега не е моментът. А и тя нищо не значи. Защото също служи на Рашалом.

— Не мога да повярвам…

— Той е наследник на Първата епоха. Представя се за петстотин годишен вампир, защото това съвпада с историята на крепостта и на този район. И защото така всява по-лесно страх — и получава удоволствие. Но всъщност е много, много по-стар. Всичко, което е казал на баща ти — всичко — е лъжа… с изключение на това, че е слаб и трябва да набере сила.

— Всичко ли? Ами това, че ме защити? И че излекува татко? А какво ще кажеш за селяците, които майорът бе взел за заложници? Щяха да ги екзекутират, ако не беше ги спасил!