Ф. Уилсън - Крепостта

Кемпфер се задърпа отчаяно, помъчи се да ритне онзи зад него, но краката му се мятаха безпомощно във въздуха. Отвори уста да изкрещи, но от гърлото му излезе само мъчително хъркане. Дърпайки, дращейки пръстите, които неумолимо го отдалечаваха от живота, той се изви трескаво за да погледне нападателя си. Вече знаеше кой е — дълбоко в едно мрачно кътче на съзнанието си. Но трябваше да го види! Сгърчи се още, зърна ръкава на нападателя, сив войнишки плат, после плъзна поглед нагоре… нагоре… към лицето на…

… Вьорман!

Но той е мъртъв!

Завладян от неистов ужас, Кемпфер се мяташе и късаше плътта на мъртвите ръце, които бяха стиснали гърлото му. Безполезно. Бавно и неумолимо ръката го повдигаше нагоре, докато накрая само пръстите на краката му докосваха пода. Сетне и те се отлепиха. Кемпфер протегна ръце за помощ към Остер, но подофицерът се беше вцепенил. На лицето му беше замръзнала маска на ужас, той отскочи назад, подпря се на стената и започна да отстъпва — да се отдалечава — от него! Изглежда дори не виждаше Кемпфер. Погледът му бе фиксиран по-нагоре, към неговия доскорошен командващ офицер… мъртъв… и същевременно сеещ смърт.

Безпорядъчни картини изплуваха в замъгления ум на Кемпфер, парад от видения, звуци, които се сливаха и размътваха с всеки удар на блъскащото му сърце.

… откъм двора продължаваха да отекват изстрели, примесени с писъци и болезнени викове… Остер направи още една крачка към вратата, но все така обърнат към него. Не видя двамата мъртъвци, които излязоха иззад ъгъла — единият от тях, есесовецът редник Флик, убит през първата нощ в крепостта… Остер най-сетне ги зърна, но твърде късно и не знаеше на къде да побегне… още изстрели… този път стреляше Остер, насочил шмайзера си към пристъпващите трупове, куршумите разкъсваха униформите им, отблъснаха ги, но не можеха да ги спрат… Остер закрещя, труповете го сграбчиха за ръцете у го блъснаха в каменната стена… гласът му секна с глух удар и пращенето на разтрошения му череп…

Погледът на Кемпфер се замъгли… звуците идваха някъде отдалеч… а той неспирно повтаряше една и съща кратка молитва:

О, Боже! Моля те, остави ме да живея! Ще направя всичко, което поискаш, само, моля те, дай ми живот!

Изпращяване… краката му блъснаха пода… въжето на обесения се бе скъсало под тежестта на двете тела… ала пръстите, стинали гърлото му не отслабваха своята хватка… мислите му постепенно се забавиха… в бледата светлина на коридора той видя как трупът на сержант Остер се надига и тръгва след убийците си… краят е близо, но миг преди да се спусне мрака Кемпфер зърна за последен път разкривените от смъртта черти на Вьорман…

… и видя, че той се усмихва.

В двора цареше хаос.

Навсякъде крачеха трупове, нахвърляха се върху войниците — часовои и почиващи. Куршумите не можеха да ги спрат — те вече бяха мъртви. Ужасените им доскорошни приятели изстрелваха пълнител след пълнител, но труповете продължаваха да настъпват към тях. И най-страшното бе, че убият ли някого, пресният труп се надигаше и се присъединяваше към редовете на атакуващите.

Две ужасени, облечени в черни униформи фигури дръпнаха резето на портата, но преди да побягнат навън бяха сграбчени и съборени на земята. Само след миг се изправиха отново и застанаха на пост до вратата, за да попречат на останалите живи войници да избягат.

Внезапно всички светлини изгаснаха. Генераторите замряха, поразени от автоматен откос.

Един есесовец скочи в джипката и завъртя ключа, надявайки се да си пробие път навън. Но когато подаде прекалено рязко газ, студеният двигател заглъхна. Издърпаха го от седалката и го задушиха преди да успее да повтори опита си.

Редник със сива куртка се сгърчи под тежестта на един обезглавен труп, принадлежал някога на Лутц.

Изстрелите постепенно затихнаха. Чуваха се само отделни откоси, после изчезнаха и те. Утихнаха и писъците на войниците, остана само един самотен вой откъм помещенията. Скоро и той секна. Настъпва тишина. Труповете бяха застинали неподвижно в двора, сякаш очакваха по-нататъшни нареждания.

Изведнъж, те започнаха да се свличат безшумно на земята и останаха да лежат там. Двама от мъртъвците поеха към входа на подземията. На сред двора стоеше само една-единствена черна фигура — безспорният господар на крепостта.

И когато през полуотворената порта откъм клисурата нахлу мъгла, той се обърна и закрачи надолу, към подземната галерия.