Ф. Уилсън - Крепостта

Куза съгледа нещо много по-едро от плъх да пълзи нагоре по стената на изкопа. Той пристъпи напред и насочи светлината надолу — и едва не я изпусна. Все едно, че бе надникнал в някой от кръговете на ада. Почувствал се внезапно отмалял, Куза протегна ръка и се облегна на близката стена. Затвори очи и задиша тежко, като куче в августовска жега, мъчейки се да възстанови изгубеното си самообладание, да удържи надигащата се в стомаха му вълна и най-вече да възприеме онова, което бе видял.

Долу в изкопа имаше десет мъртъвци, всички облечени в немски униформи — сиви и черни и всички те се движеха — дори обезглавеният!

Куза отвори очи. В озарената от призрачно сияние подземна галерия, той впери поглед в един от пълзящите нагоре трупове, който миг преди да стигне ръба се подхлъзна и срина обратно на дъното.

Куза се отблъсна от стената и приближи края на изкопа, за да разгледа по-ясно сцената.

Изглежда те нямаха нужда от очи, защото не поглеждаха ръцете си, докато копаеха в студената, твърда земя. Мъртвите им стави се раздвижваха вдървено, несръчно, сякаш се съпротивляваха на силата, която ги движеше, но въпреки това работеха неуморно, в пълна тишина и крайниците им бяха изненадващо ефективни с механичните си жестове. Ботушите им тъпчеха калта, а пръстите им се забиваха в тъмния слой земя, разширявайки и задълбочавайки изкопа… а шумът от движенията им отекваше злокобно в стените и тавана на подземното помещение. Изведнъж шумът изчезна, сякаш не го е имало. Всички долу замряха неподвижно.

Молашар заговори до него.

— Моят талисман е лежи долу, под не повече от десетина сантиметра пръст. Ти трябва да го извадиш от земята.

— А защо не те… — Куза почувства, как стомахът му се свива при мисълта, че трябва да се спусне долу.

— Твърде несръчни са.

Куза погледна Молашар умолително и попита:

— А не можеш ли ти да го изровиш? Ще го занеса където пожелаеш… след това.

В очите на Молашар блесна нетърпение.

— Това е част от задачата ти! И то най-лесната! Нима се страхуваш, да не си изцапаш ръцете, когато ни чака толкова работа?

— Не! Разбира се, че не! Аз просто… — той хвърли поглед на труповете.

Молашар проследи погледа му. Не каза нищо, не даде никакъв сигнал, но труповете се раздвижиха отново, обърнаха се и едновременно излязоха от изкопа. После се подредиха по края, а плъховете пълзяха в краката им. Молашар втренчи настойчив поглед в Куза.

Без да чака повече наставления, Куза приседна на края и се свлече във влажната пръст. После закрепи фенерчето на един камък и започна да копае рохката почва в най-долния край на изкопа. Ръцете му не чувстваха нито студа, нито влагата. След като преодоля първоначалното отвращение от факта, че трябва да копае там, където до скоро са ровили труповете, професорът откри, че дори му е приятно отново да се захване за физическа работа, макар и толкова мръсна. А и беше длъжен да се отплати на Молашар. На моменти почти изпитваше удоволствие да заравя пръсти в хладната земя. Постепенно увеличи усилията си и заработи трескаво.

Малко след това пръстите му докоснаха нещо в калта. Дръпна го и в ръцете му се озова малък пакет, дълъг не повече от една стъпка и дебел само няколко сантиметра. Пакетът беше тежък — много тежък. Той разкъса изгнилата хартия и след това разви парцаливото парче плат, служещо за вътрешна обвивка.

Вътре имаше нещо блестящо, металическо и тежко. Куза затаи дъх — в първия миг си помисли, че е кръст. Не, това бе невъзможно. Предметът приличаше на кръст, доколкото приличаха и стотиците странни метални изображения, вградени в стените на крепостта. Ала нито едно от тях не можеше да се сравни напълно с него. Защото без съмнение, това бе оригиналът, шаблонът по който бяха моделирани всички останали. Горният му край бе заоблен, почти цилиндричен, а на самия връх се виждаше тъмно и дълбоко отвърстие, покрито със злато. Напречната част изглежда бе излята от сребро. Куза разгледа внимателно предмета, търсейки някакви надписи или инкрустации, но не откри нищо.

Значи това бе талисманът на Молашар — ключът към силата. Предметът пробуждаше в Куза неясна тревога. В него се таеше сила — чувстваше я как се прелива в ръцете му. Той го вдигна високо, за да го покаже на Молашар и изведнъж забеляза някакво сияние около талисмана — или може би това бе само отражение от светлината на фенерчето?

— Открих го!

Не можеше да види къде е Молашар, но когато вдигна талисмана над главата си, труповете се отместиха назад.