Ф. Уилсън - Крепостта

Не биваше да позволи подобно нещо да се случи. Но не можеше да направи нищо срещу това. Защото беше мъртъв.

Това ли беше наказанието, задето си бе затворил очите пред жестокостите на войната? Ако е така, беше твърде сурово — една ужасна разплата! Да виси тук и да гледа уплашените лица на неговите войници и насмешливите погледи на есесовците. И най-нечовешкото изпитание — да види надменната усмивка на Кемпфер!

Затова ли не му беше позволено да потъне във вечната забрава? За да присъства на този унизителен миг?

Ако можеше да направи нещо!

Коквото и да е, само да си възвърне гордостта и мъжеството. Последен жест, който да осмисли поне смъртта му.

Един единствен!

Какъвто и да е!

Ала всичко, което можеше да стори, бе да виси и да се поклаща, в очакване да бъде открит.

Куза вдигна глава, когато в стаята се разнесе пронизително скърцане. Онази част от стената, зад която се намираше проходът към основата на кулата бавно се отместваше. Когато плочата спря да се движи, иззад нея се разнесе гласът на Молашар.

— Всичко е готово.

Най-сетне! Очакването бе направо непоносимо. От известно време Куза почти бе изгубил надежда, че ще види Молашар тази вечер. Никога не бе се отличавал с особено търпение, ала за пръв път през целия си живот бе така припрян. Опитал се бе да се разсее с мисли за Магда… но и това не помогна. Наближаващото унищожаване на „вожда Хитлер“ прогонваше всичко друго от главата му. Отново и отново Куза кръстосваше по цялата дължина на двете стаи, тръпнещ в очакване да започне и същевременно, неспособен да направи каквото и да било, преди да получи наставления от Молашар.

И ето че Молашар бе тук. В мига, когато Куза се провираше през тесния проход в стената, той почувства, че в ръката му пъхат някакъв хладен металически обект.

— Какво…?

Беше фенерче.

— Ще ти потрябва.

Куза включи светлината. Фенерчето беше армейско — немско производство. Стъклото беше пропукано. Зачуди се, чие ли…

— Последвай ме.

Молашар уверено го поведе по тясната извита стълба, край вътрешната стена на кулата. Изглежда не се нуждаеше от никаква светлина, за да следва пътя си. Но не и Куза. Стараеше се да не изостава от Молашар, насочил светлината в краката си. Да можеше поне за миг да се огледа. Стара негова мечта беше да обследва основата на крепостта, но до този момент можеше да разчита единствено на помощта на Магда. Ала сега не беше време за подобни отклонения. Обеща си, когато всичко свърши да се върне и да завърши сам огледа.

Не след дълго стигнаха до тесен процеп в стената. преминаха през него и се озоваха в подземието. Молашар ускори крачка и Куза на свой ред трябваше да бърза, за да не остане назад. Но не посмя да се оплаче, а и бе твърде щастлив от факта че отново се движи и ръцете му са затоплени от собствената си, възстановена циркулация. Кожата му дори се потеше! Не е ли чудесно?

Вдясно от него, някакво бледо сияние идещо отдолу осветяваше част от стълбата. Той премести светлинния кръг вляво. Труповете бяха изчезнали. Немците сигурно ги бяха вдигнали. Странно, че бяха оставили разхвърляните им покривала.

Над звука на забързаните им стъпки, постепенно до ушите на Куза стигна някакъв друг шум. В началото едва доловимо драскане. Когато навлязоха в тесния тунел, шумът постепенно се усили. Куза последва Молашар из многобройните завои и извивки и след едно рязко свиване Молашар спря и подкани професора да застане до него. Дращещият звук бе толкова силен, че отекваше в стените.

— Подготви се — рече с неразгадаемо изражение Молашар. — Възползвах се по определен начин от труповете на убитите. Това, което ти предстои да видиш може и да те отврати, но то е единственият начин да си възвърна талисмана. Всъщност има и други начини… но за момента не са подходящи.

Куза бе искрено се съмняваше, че онова, което Молашар е сторил с мъртвите немци би му въздействало по какъвто и да е начин.

Двамата влязоха в една подземна галерия, чийто таван бе покрит с ледени висулки, а подът бе невъобразимо мръсен. В средата на галерията имаше дълбок изкоп. Стържещият шум тук бе почти оглушителен. Откъде ли идваше? Куза се огледа, лъчът от фенерчето блесна по стените и тавана, озарявайки галерията с многобройни отражения.

Забеляза някакво движение в краката си и по края на изкопа. Множество дребни помръдващи фигури. Плъховете! Куза затаи дъх. Стотици плъхове бяха наобиколили изкопа, бутаха се и се гърчеха нетърпеливи… възбудени… чакащи…