Ф. Уилсън - Крепостта

Имаше някой пред него.

Той насочи светлината към фигурата отпред. Видя бледо лице, шапка, дрехи, дълга блестяща коса и два бълващи безумие кладенеца на мястото, където трябваше да са очите. И тогава капитанът разбра. Пред него стоеше изправен господарят на къщата.

Вьорман го гледаше парализиран, обладан от свръхестествено любопитство, после в него изведнъж проговори половинвековното военно възпитание.

— Пусни ме да мина! — извика капитанът и отправи светлината към стиснатото в ръката му сребърно кръстче. Беше го вдигнал право пред себе си като някакво могъщо и непобедимо оръжие. — В името на Господа, в името на Исуса Христа, в името на всичко свято — пусни ме да мина!

Ала вместо да отстъпи, фигурата продължи напред и сега вече се различаваха чертите на лицето. То се усмихваше — кръвожадна, вълча гримаса, при вида на която Вьорман почувства, че коленете му се подгъват, а ръцете му се разтрепереха неудържимо.

Очите му… о, Божичко, очите му…

Вьорман сякаш се бе сраснал със земята, неспособен да отстъпи към онова, което знаеше, че е зад него и с блокиран път отпред.

Той продължи да държи фенерчето насочено към сребърния кръст — кръста! Вампирите се боят от кръста! — и пое напред, борейки се със страх, какъвто не бе познавал досега.

Мили Боже, ако си и моя Бог, не ме изоставяй!

Една невидима ръка се протегна в мрака и изтръгна кръста от шепата му. Съществото го сграбчи в ръката си и пред ужасения поглед на Вьорман започна да го прегъва, докато го скърши на две. Сега вече кръстът приличаше на безформено късче метал. Съществото го захвърли встрани, като фас, запратен в тревата от уморен войник.

Вьорман изкрещя уплашено, когато видя, че същата тази ръка се протяга към него. Опита се да се отдръпне. Но не беше достатъчно бърз.

Магда дойде на себе си и почти веднага почувства болезнен натиск върху ръката си. Отвори очи. Високо горе блещукаха звездите. Нечия тъмна сянка се бе надвесила над нея, и я дърпаше силно за ръката.

Къде е той? И защо толкова силно я боли главата?

Различни картини изплуваха в мислите й — Глен… моста… стрелбата… клисурата…

Глен беше убит! Не беше сън — Глен е мъртъв!

Тя се надигна, стенейки болезнено и в същия миг, онзи който я дърпаше нададе уплашен писък и побягна към селото. Когато световъртежът отмина, тя докосна с ръка раната на дясното си слепоочие и потръпна от болка при допира.

Едва сега осъзна, че е ожулен и пръстът на дясната й ръка, на който носеше мамината златна халка. Кожата бе разранена от двете страни. Онзи, който се бе надвесил над нея сигурно се е опитвал да я свали! Някой от селяците ще да е. Вероятно я е сметнал за мъртва и после, когато се раздвижи е побягнал ужасен.

Магда се изправи и изведнъж светът около нея започна да се люлее. Когато най-сетне се успокои, гаденето премина и ревът в ушите й понамаля, тя направи първите предпазливи крачки. Всяка стъпка предизвикваше остра болка в главата й, но тя продължи, пресече пътя и хлътна в храсталака. В безоблачното небе бавно плуваше половин луна. Нямаше я одеве. Колко ли дълго бе лежала в безсъзнание? Трябва веднага да намери Глен!

Жив е още, повтаряше си тя. Трябва да е жив! Само така можеше да си го представи. Но как би могъл да бъде? Как може човек да оцелее след толкова много куршуми… и след падането в клисурата?

Магда заплака, внезапно завладяно от мисълта за невъзвратимата загуба. Ненавиждаше се за това, че е неспособна да се овладее в този миг. Какви ли не объркани мисли се блъскаха в главата й. На тридесет и една години най-после бе срещнала мъжа, когото можеше да обича. Беше прекарала един ден с него, един неописуем ден, в който за пръв път бе осъзнала цялата красота на света, само за да й бъде изтръгнат и брутално убит.

Не беше справедливо!

Тя застана на ръба на клисурата и се загледа в мъглата, която я изпълваше. Възможно ли е да мразиш една каменна сграда? Тя мразеше крепостта. За нея бе олицетворение на злото. Да имаше само сила, би я запратила в ада, заедно с всички, които са вътре — да! Дори баща й!

Но крепостта се носеше, мълчалива и недостижима, върху мъгливото море, осветена отвътре, черна отвън и не й обръщаше никакво внимание.

Приготви се да се спусне в клисурата, както го бе сторила по-предишната нощ. Две отминали нощи… струваха й се цяла вечност. Мъглата отново стигаше досами ръба, правейки още по-опасно спускането. Лудост бе да рискува живота си, за да открие мъртвото тяло на Глен в мрака. Но животът й не значеше нищо, както и преди няколко часа. Трябваше да го намери… да докосне раните му, да почувства замрялото му сърце и хладната кожа. Трябваше да е сигурна, че вече нищо не може да му помогне. Инак никога не ще намери покой.