Ф. Уилсън - Крепостта

Можеше само да си помисли тези думи — да ги извика нямаше сили.

Войниците се бяха надвесили на ръба на клисурата и осветяваха с фенерчетата си мъглата под тях. Тя ги разблъска и погледна надолу, но не видя нищо. Сподави желанието си да скочи след Глен, вместо това се нахвърли с юмруци върху най-близкия войник, блъскайки го по лицето и гърдите. Реакцията му бе почти автоматична. Свил злобно устни, есесовецът вдигна автомата и заби дулото му в слепоочието й.

Светът се завъртя пред нея и тя се строполи, изгубила дъх. Викът на баща й дойде някъде отдалеч. Пред очите й се спусна черна пелена, но през нея все пак успя да види отдалечаващата се по моста инвалидна количка. Извил се в нея назад, баща й продължаваше да крещи името й.

— Магда! Всичко ще е наред — ще видиш! Всичко ще се оправи и тогава ще разбереш! Тогава ще ми благодариш! Не ме мрази, Магда!

Но Магда го мразеше. Заклела се бе, да го мрази вечно. Това бе последната й мисъл, преди да изгуби съзнание.

Един неидентифициран мъж бе застрелян, оказвайки съпротива при арест и бе паднал в клисурата. Вьорман бе видял наперените лица на есесовците, докато маршируваха обратно към крепостта. Зърнал бе и обърканото изражение, изписано на лицето на професора. Нищо странно нямаше в тази гледка, напротив — есесовците току що бяха застреляли невъоръжен човек — нещо, за което най-много ги биваше, а професорът от своя страна за пръв път присъстваше на безсмислено убийство.

Това, което Вьорман не можеше да си обясни, бе гневното, разочаровано лице на Кемпфер. Спря го в средата на двора.

— Само един мъж? Толкова стрелба заради един мъж?

— Този тип беше страхливец — отвърна раздразнено Кемпфер. — Не биваше да се опитва да бяга.

— А за какво ти беше нужен?

— Евреинът реши, че знаел нещо повече за крепостта.

— Предполагам, пропуснал си да го уведомиш, че го задържаш само за разпит.

— Той се опита да избяга.

— И в резултат на това, сега знаеш точно толкова, колкото и преди. Сигурно си изплашил бедния човечец до смърт. Естествено, че ще побегне! И сега вече не може да ни каже нищо. Омръзнахте ми с вашите тъпи методи, ти… и другите като теб!

Без да отговори, Кемпфер пое към стаята си, оставяйки Вьорман сам на сред двора. Този път гневът на капитана не бе прераснал в избухване. Чувстваше само отвращение… и отчаяние.

Плъзна поглед по събраните наоколо войници. Беше ги вдигнал по тревога преди няколко минути, когато се разнесоха първите изстрели. Ала бой така и не последва и всички имаха разочарован вид. Разбираше защо. Той също жадуваше за враг от плът и кръв с когото да се бие, да нанася удари и да го гледа, как се облива в кръв. Но врагът си оставаше невидим, неуловим.

Вьорман пое към стълбището на подземието. Тази нощ смяташе отново да се спусне долу. За последен път. Сам.

Трябваше да е сам. Не можеше да разкрие пред никой подозренията си. Особено сега — когато бе решил да се пенсионира. Трудно му бе да вземе подобно решение, но знаеше, че трябва да го стори. Тази война не беше за него. А и така ще задоволи желанието на партийните членове и командването. Но посмее ли само да сподели, какво очаква да открие в подземието и незабавно ще го обявят за смахнат. Не биваше да позволи на нацистите да опозорят по този начин името му.

… окаляни ботуши и разръфани пръсти… окаляни ботуши и разръфани пръсти…

Защото онова, което се криеше долу надминаваше всякаква човешка представа. Струваше му се, че се досеща за природата му, но не можеше да си позволи да озвучи в думи собствените си мисли. Не смееше дори да си го представи. Умът му се отдръпваше от изображението, оставяйки го неясно в здрача, сякаш бе наблюдавано в далечината през бинокъл, чийто фокус е развален.

Той пресече арката и заслиза по стълбите.

Твърде дълго бе загърбвал несправедливостите в армията и безсмислието на тази война. Но проблемите не се решаваха по този начин. Сега вече го разбираше. Дошло бе време да признае пред себе си, че жестокостите, на които бе станал свидетел не са временно извращение. Страхувал се бе да погледне истината в очите, да признае, че цялата тази война е несправедлива. Ала след като го стори, не желаеше да има нищо общо с нея.

Подземието щеше да е мястото на неговото изкупление. Ще може да провери сам какво става там. Да се изправи очи в очи с опасността. Не го ли стори, никога няма да намери покой. Само след като изпълни дълга си докрай, ще може да се върне при Хелга в Ратенау. Вината му ще бъде пречистена. Едва тогава ще може да се почувства истински баща на Фриц… и ще му забрани да членува в „Югендфюрер“, дори ако трябва да му счупи краката.