Ф. Уилсън - Крепостта

— И какво ме интересува мен това?

— Ами, някои от изявления му ми се сториха странни. Толкова странни, че веднага щом се върнах аз надникнах в забранените книги и открих в тях пасажи, потвърждаващи изявленията му.

— Какви изявления?

— Сами по себе си не са от особена важност. Това което е по-важно е, че те потвърждават, че той знае много повече за крепостта, отколкото призна в разговора с мен. Мисля че по някакъв начин той е свързан с хората, които заплащат поддръжката на крепостта.

Куза спря за миг, за да позволи на думите да направят необходимото впечатление. Не искаше да претоварва майора с информация. След кратка пауза продължи:

— Ако бях на ваше място, майоре, бих поканил утре този господин на разговор. Може би ще научим нещо ценно от него.

Кемпфер изръмжа.

— Не се сравнявай с мен, чифут! Аз не си губя времето, за да каня разни отрепки — аз нареждам да ми ги доведат! И не възнамерявам, да чакам за това до утре! — той се обърна и посочи подофицер Остер. — Вземи четирима от моите войници и ги доведи тук — на бегом! — сетне отново към Куза: — Ще дойдеш с мен, за да съм сигурен, че арестувам онзи, който ми трябва.

Куза едва прикри усмивката си. Всичко се оказа толкова просто — дяволски просто.

— Другият ти недостатък, за който ще се хване баща ми е, че не си евреин — обясняваше Магда. Двамата продължаваха да седят сред посърналите листа, без да откъсват очи от крепостта. Сумракът се сгъстяваше и горе всички светлини вече бяха запалени.

— Прав е.

— Каква вяра всъщност изповядваш?

— Никаква.

— Но все трябва да си роден с някаква.

Глен сви рамене.

— Може би. Ако е така, значи съм я забравил много отдавна.

— Как можеш да забравиш такова нещо?

— Лесно.

Магда започваше да се обижда от упоритата му съпротива да задоволи любопитството й.

— Вярваш ли в Бога, Глен?

Той се обърна и я надари с една от чаровните си усмивки.

— Вярвам в теб… това не е ли достатъчно?

Магда се облегна на него.

— Да. Мисля, че е достатъчно.

Би ли могла да заживее с този толкова странен мъж, който така дълбоко вълнуваше мислите й? Имаше вид на добре възпитан, образован, дори ерудиран, ала същевременно не можеше да си го представи с книга в ръка. От него се излъчваше сила, но към нея Глен проявяваше само нежност.

Беше като стегнат възел от противоречия. И все пак Магда чувстваше, че в негово лице е срещнала онзи мъж, за когото бе мечтала през целия си живот. Бъдещето което си представяше с Глен не приличаше на нито една от досегашните й мечти. В него нямаше дълги и скучни ежедневия, а само безкрайни и страстни нощи. Ако въобще успееше да се измъкне от пипалата на крепостта, искаше животът й да продължи с Глен.

Не можеше да разбере по какъв начин я запленява този мъж. Единственото, което чувстваше, е че иска непрестанно да е с него. Винаги. Да се притиска към него в нощите, да му роди деца и да се радва на усмивката му.

Ала сега той не се усмихваше. Гледаше към крепостта. Нещо го измъчваше ужасно, сякаш го ядеше отвътре. Магда искаше да сподели тази болка, да я облекчи. Но беше безпомощна, докато сам не й се разкрие. Може би сега бе моментът да опита…

— Глен — изрече тихо тя. — Защо всъщност си тук?

Вместо отговор, той посочи крепостта.

— Там нещо става.

Магда проследи ръката му. Шест фигури се очертаваха в светлината на разтворената порта — една от тях бе в инвалидна количка.

— Къде ли са повели татко? — запита Магда, чувствайки как напрежението стяга гърлото й.

— В страноприемницата, най-вероятно. Това е единственото място наблизо, до което се стига пеша.

— Значи идват за мен — заяви Магда. Това беше единственото разумна обяснение за нея.

— Не, съмнявам се. Едва ли щяха да помъкнат и баща ти, ако възнамеряваха да те връщат в крепостта. Нещо друго са намислили.

Като предъвкваше замислено долната си устна, Магда наблюдаваше крачещата във вечерната мъгла групичка, осветяваща пътя с джобни фенерчета. Войниците преминаха само на няколко крачки от скривалището на двамата.

— Да изчакаме, докато разберем накъде са тръгнали.

— Ако не те намерят, могат да си помислят че си избягала… и да стоварят гнева си върху баща ти. А решат ли да търсят, ще те открият — тук сме като в клопка. Няма накъде да бягаме. Така че по-добре иди при тях.

— А ти?

— Аз ще бъда тук, ако ти потрябвам. Мисля, че колкото по-малко се виждам с тях, толкова по-добре.

Магда неохотно се надигна и си запроправя път през храсталака. Докато стигне пътя войниците вече бяха отминали. Проследи ги с поглед. Стори й се, че нещо не е наред. Не можеше да определи точно какво, ала не я напускаше усещането за някаква затаена заплаха. Отпред крачеше майорът, зад него есесовците, но най-странното беше, че баща й изглежда ги следваше доброволно, а дори и разменяше по някоя дума с тях. Не, всичко бе наред.