Ф. Уилсън - Крепостта

Той се приближи.

Куза почувства как кожата му изстива и настръхва, докато Молашар беше впил поглед в него, но си наложи да не трепне.

— Можеш да ми имаш пълно доверие. Ще го скрия така добре, че дори планинските кози не ще го открият. Кълна се!

— Така ли? — Молашар пристъпи още една крачка напред. Светлината от свещта потрепна по восъчното му лице. — Това е най-важната задача, която си изпълнявал някога.

— Мога да го направя… още сега — Куза стисна юмруци и вместо обичайната болка в ставите, почувства как се изпълва със сили. — Никой няма да го вземе от мен.

— Съмнително е който и да било да опита. А и да го стори, едва ли ще знае как да го използва срещу мен. Но от друга страна — талисманът е излят от злато и сребро. Ако някой го завладее и реши да го стопи…

Куза беше разколебан.

— Нищо не може да остане скрито завинаги.

— Не е необходимо да е завинаги. Само докато приключа с вожда Хитлер и неговите слуги. Трябва да е в безопасност до завръщането ми. После аз ще се погрижа за него.

— Ще бъде в безопасност! — Куза отново бе завладян от увереност. Можеше да скрие какво ли не в тези планини, стига да е за няколко дни. — И върнеш ли се — ще те чака. Хитлер унищожен — какъв велик ден ще е това! Свобода за Румъния — за евреите. А за мен — отплата!

— Отплата?

— Да — дъщеря ми ме убеждаваше да не ти се доверявам.

Молашар присви очи.

— Не биваше да го обсъждаш с когото и да било — дори с дъщеря ти.

— Тя също би желала Хитлер да бъде унищожен. Само че не може да повярва в искреността ти. Изпаднала е под въздействието на някакъв мъж, страхувам се че дори му е станала любовница.

— Какъв мъж?

За миг на Куза се стори, че Молашар се е сгърбил, восъчното лице сякаш бе побледняло още.

— Не знам почти нищо за него. Името му е Глен и изглежда проявява интерес към крепостта. Но що се отнася до…

Куза изведнъж почувства, че го сграбчват и дърпат напред. В миг Молашар бе протегнал ръка, стиснал реверите му и после го бе вдигнал пред лицето си.

— Как изглежда? — прецеди през стиснати зъби той.

— Той е… висок! — изломоти уплашено Куза, без да откъсва очи от страшните жълтеникави зъби, само на сантиметри от него. — Почти колкото теб, и…

— Косата му! Какъв цвят е косата?

— Червена!

Молашар го запрати назад, през бюрото и Куза се строполи на пода. Тялото му се претърколи. В същия миг от гърлото на боляра прокънтя гърлен рев, сред който Куза едва разпозна думата:

— Глекен!

Куза почувства как главата му се удря в насрещната стена и няколко секунди лежа замаян. А когато погледът му се проясни отново, той видя на лицето на Молашар изписано нещо, което не бе предполагал, че някога ще зърне там — страх.

Глекен? — помисли си Куза, присвит, не смеещ да заговори. Не беше ли това името на тайната секта, която Молашар бе споменал преди две вечери? Фанатиците, които го преследвали? И заради които накрая построил тази крепост? Той погледна към Молашар, изправен до прозореца, вперил очи в селцето отсреща. Нищо не можеше да се прочете по лицето му. Когато отново се извърна към него, устните му бяха стегнати в тясна, изпъната линия.

— И от колко време е тук?

— От три дни — по-точно сряда вечерта — Куза не се сдържа и добави: — Защо? Какво има?

Молашар не побърза да отговори. Той крачеше напред-назад из потъналата в мрак стая, потънал в мисли. Накрая спря.

— Значи сектата на Глекените все още съществува — рече той с притихнал глас. — Трябваше да го предположа! Винаги са били завладени от желание да доминират над света, да управляват и този фанатизъм им е помогнал да оцелеят! Тези нацисти, за които говориш… този Хитлер… сега вече всичко застава на мястото си. Разбира се!

Куза реши, че вече е безопасно да се изправи.

— Какво застава на мястото си?

— Глекените винаги са предпочитали да работят зад сцената, използвайки различни народни движения за да прикрият своята идентичност и истинските си намерения — Молашар стаеше насред стаята, вдигнал юмруци. — Сега вече разбирам всичко. Господарят Хитлер и сподвижниците му са само една фасада, зад която се прикриват Глекените. Какъв глупак съм бил! Трябваше да разпозная методите им още когато ми разказваше за онези лагери на смъртта. А и тези пречупени кръстове, с които се кичат нацистите — какво по-очевидно! Та нали на времето Глекените бяха ръката на църквата!

— Но Глен…

— Той е един от тях! Не марионетка, като тези нацисти, а от вътрешния кръг. Истински член на сектата — един от убийците!