Ф. Уилсън - Крепостта

— Добро утро — рече тя. — Дали ще можеш да сервираш по-рано обяда?

Юлиу, изви глава към нея. Лицето му имаше навъсен и враждебен изглед, сякаш въпросът й го бе обидил. Не след дълго отново й обърна гръб.

Магда проследи погледа му и забеляза малка тълпа пред една от селските къщурки.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Нищо, което да ти влиза в работата — тросна се той. Но после изглежда промени намерението си. — Не, може би трябва да знаеш — имаше нещо неприятно в усмивката му. — Сбили са се момчетата на Александру. Единият е мъртъв, а другият е ударен лошо.

— Ужасно! — възкликна Магда. Познаваше добре Александру и синовете му. Изглеждаха много сплотено семейство. Беше потресена не само от вестта за убийството, но и от удоволствието, което очевидно изпитваше Юлиу, докато я съобщаваше.

— Не е чак толкова ужасно, домнишоара Куза. От доста време Александру и семейството му се мислят за нещо повече от нас. Така им се пада! — той присви очи. — А нека и всички, които се мъкнат тук да знаят какво може да ги сполети, ако се мислят за нещо повече.

Магда отстъпи, подразнена от откровената заплаха в гласа на Юлиу. Винаги е бил толкова кротък. Какво ли му ставаше?

Обърна се и обиколи страноприемницата. Повече от всякога желаеше да се срещне с Глен. Но той не се виждаше никъде. Нямаше го дори на обичайния му наблюдателен пост, край храстите.

Глен беше изчезнал.

Разочарована и разтревожена, Магда пое обратно към хана. Тъкмо да влезе и забеляза някаква прегърбена фигура да тича към нея от селото. Беше жена и по всичко изглежда — ранена.

— Помощ!

Магда понечи да затича към нея, но изведнъж на вратата се появи Юлиу и я дръпна обратно.

— Ти ще стоиш тук! — нареди й той, после се обърна към жената. — Махай се, Йоана!

— Ранена съм! — извика жената. — Матей ме промуши!

Магда забеляза, че лявата ръка на жената бе увиснала край тялото и дрехата й — по-скоро пижамата — е подгизнала от кръв от рамото до коляното.

— Не искаме да ни докараш беля на главата — отвърна Юлиу. — Достатъчно грижи си имаме.

Жената продължи напред.

— Помогнете ми, моля ви!

Юлиу пъргаво приклекна и вдигна един заоблен камък, колкото ябълка.

— Не! — извика Магда и протегна ръка да го спре.

Юлиу я блъсна встрани и запрати камъка, изпъшквайки от усилието. За късмет на жената се бе прицелил лошо и камъкът префуча над главата й. Но смисълът на посланието бе повече от ясен. Нещастницата изхлипа, обърна се и закуцука в обратна посока.

Магда погледна след нея.

— Почакай! Аз ще ти помогна!

Но Юлиу я сграбчи грубо за ръката и я блъсна към вратата на хана. Магда се препъна и падна на пода.

— Гледай си твоята работа! — извика той. — Няма да позволя да ми стовариш беля на главата! А сега се прибирай в стаята и да не си мръднала!

— Нямаш право да… — поде Магда, но видя че Юлиу пристъпва към нея, оголил зъби в страшна гримаса и вдигнал ръка за удар. Тя скочи уплашено на крака и се втурна нагоре.

Какво ли го беше прихванало Юлиу? Сякаш беше станал друг човек. А и цялото село като че ли бе омагьосано — сбивания, убийства и никой нямаше и най-малко желание да помага на съседите си. Какво ставаше тук?

Веднага след като се качи на втория етаж, Магда влезе в стаята на Глен. Едва ли се беше прибрал междувременно, но все пак трябваше да провери.

Стаята беше празна.

Къде ли бе отишъл?

Направи няколко крачки из тясното помещение. Надникна в гардероба — всичко си беше като вчера — дрехите, калъфа с меча без дръжка, огледалото. Нещо я тревожеше в това огледало. Погледна към голата стена над писалището. Пиронът си беше там. Опипа огледалото и се убеди, че връвта си е на място. А това означаваше, че не е паднало само — някой го беше свалил. Глен? Защо ще го прави?

Объркана, тя затвори вратата на гардероба и излезе от стаята. Изглежда че острите думи, които бе разменила с баща й и внезапното изчезване на Глен я правеха излишно подозрителна. Трябва да се съвземе. Да повярва, че с баща й всичко ще бъде наред, че Глен скоро ще се върне при нея и че хората в селото ще се оправят.

Глен… къде ли бе отишъл? И защо? През целия вчерашен ден двамата бяха неразделни, а ето че днес никъде не можеше да го открие. Нима само се бе възползвал от нея? Задоволил бе страстта си и после я бе изоставил? Не, не можеше да повярва, че е така.

Изглеждаше истински разтревожен от онова, което му бе казал баща й тази сутрин. Може би отсъствието му имаше някаква връзка с това. Някак вътрешно чувстваше, че не я е изоставил.