Ф. Уилсън - Крепостта

Протегнал кръста пред себе си, той пое по посока на шума. Постепенно подземието се стесняваше в схлупен тунел, който се извиваше към задната страна на крепостта. С всяка крачка дращенето се засилваше. После се появиха плъховете. В началото само няколко — едри, охранени, изправили се край стената те го проследяваха, докато минаваше край тях. Нататък ставаха повече, стотици, покриваха дори стените и се събираха все по-плътно, докато накрая тунелът се скри под плътно покривало от гърчещи се и писукащи гадини, които го гледаха с блестящите си, черни като мъниста очи. Вьорман продължи напред, мъчейки се да подтисне отвращението си. Плъховете на пода се отдръпваха пред краката му, но не проявяваха някакъв особен страх от него. Съжали, че не взе със себе си шмайзера, макар че едва ли някакво оръжие би ги спряло, решат ли да стоварят върху му своята плътна маса.

Някъде пред него тунелът свиваше вдясно, когато стигна до там, Вьорман спря и се ослуша. Странният дращещ звук се чуваше още по-силно. Идеше толкова отблизо, че капитанът се огледа. Трябваше да бъде крайно внимателен. И най-вече да разбере какво става, без самият той да бъде открит.

Което значи — да изгаси светлината.

Никак не му се искаше да го прави. Плътният слой от плъхове по стените и пода будеше в него страх от тъмното. Ами ако единствено светлината ги спираше? Ако… не, няма значение. Трябваше да узнае, какво се крие отвъд. Само няколко крачки го деляха от последния завой. Може да ги измине на тъмно, после ще завие и ще направи още две-три крачки. Ако дотогава не открие нищо, ще запали фенера и ще продължи на светло. В края на краищата, там можеше и да няма нищо. Може би близостта е измамна, акустична илюзия… а до източника да има още много път. Кой знае?

Вьорман пое дълбоко, после изключи фенера, но остана с пръст на бутона, в случай, че плъховете предприемат нещо. Нищо не чуваше, не усещаше нищо. Докато стоеше неподвижно, очаквайки очите му да привикнат с тъмнината, той забеляза, че шумът е нараснал, сякаш го усилваше липсата на светлина. Пълната липса на светлина. Не се виждаше дори намек за някое далечно сияние. Каквото и да издаваше тези звуци, би трябвало да се нуждае поне от малко светлина, нали? Нали?

Стиснал зъби той продължи напред, броейки мислено крачките, докато всяка фибра от тялото му крещеше да се обърне и да побегне. Но той трябваше да разбере! Къде бяха изчезнали телата? И какво предизвикваше този шум? Може би с това щеше да реши и тайната на крепостта. Негов дълг бе да разбере. Негов дълг…

След като направи и последната — пета крачка, Вьорман сви наляво и в същия миг изгуби равновесие. Ръката му — лявата, в която стискаше фенерчето — машинално потърси опора и се опря в нещо гърчещо се, покрито с козина и надарено с остри като бръснач зъби. Остра болка го прониза от основата на дланта нагоре. Той отдръпна ръката си и прехапа устни, докато попремине болката. Не му отне много време, а и важното бе, че не изпусна фенерчето.

Дращещите звуци тук бяха още по-силни и идеха някъде пред него. Но все още не се виждаше никаква светлина. Колкото и да напрягаше очи, не можеше да различи нищо. Започна да се облива в пот, някъде дълбоко в червата му се зараждаше страх, който ги стягаше в желязна хватка. Трябваше да има светлина някъде напред.

Той пристъпи една крачка — не толкова голяма, колкото досегашните — и спря.

Звукът идваше право пред него… и някъде отдолу… стържещ, скърцащ, дращещ.

Още една крачка.

Какъвто и да бе източникът на този шум, създаваше впечатление за усилена работа, но въпреки това не се чуваше някакво пъшкане. Само неговото развълнувано дишане и бумтенето на кръвта в слепоочията му.

Само още крачка и ще включи светлината. Той вдигна крак, но почувства, че не може да продължи. Сякаш обладано от собствена воля, тялото му отказваше да направи тази крачка в неизвестността.

Вьорман стоеше треперещ. Искаше да се върне обратно. Вече нямаше никакво желание да узнае какво се крие отвъд. Нищо разумно и присъщо на този свят не би могло да обитава подобен мрак. По-добре да не узнае. Но телата… не, трябваше да разбере.

Въздъхна със звук, наподобяващ уплашен хленч и запали фенерчето. Необходим му бе само един миг, докато разширените му зеници се адаптират към внезапния блясък и доста повече, докато умът му възприеме ужаса на онова, което бе разкрила светлината.

И тогава Вьорман изкрещя… нисък, агонизиращ вик, който постепенно набираше сила и мощ, отеквайки в стените край които се носеше в трескав бяг. Бягаше покрай облещените очички на плъховете и нататък. Оставаха не повече от тридесетина крачки до края на тунела, когато Вьорман внезапно спря.