Ф. Уилсън - Крепостта

— Защо?

Глен затвори очи и потъна в продължително мълчание.

— Не е лесно да са каже… но се страхувах. Разбираш ли, бях съществувал дълго време като противотежест на Рашалом. Но какво би станало, ако най-сетне го победя и го убия? Изчезне ли веднъж заплахата му, какво ще се случи с мен? Зад себе си имах хилядолетия, но така и не изпитвах умора от живота. Може би ти е трудно да повярваш, но винаги откривах по нещо ново — той отвори очи и погледна замислено Магда. — Винаги. Страхувам се, че двамата с Рашалом сме свързани, че в съществуванието си зависим един от друг. Че аз съм ян, а той — ин. Още не съм готов да умра.

Магда трябваше да знае истината.

— А можеш ли да умреш?

— Да. Доста е трудно да бъда убит, но не съм безсмъртен. Ако не беше ми донесла острието, раните от тази нощ щяха да ме довършат. Стигнал бях предела на силите си и щях да го премина… ако не беше ти — очите му надникнаха за миг в нейните, после се впериха в крепостта. — Рашалом сигурно ме мисли за мъртъв. Това може само да ми е от полза.

Магда жадуваше да го притисне в прегръдките си, но не смееше да го докосне. Сега вече разбираше защо на лицето му понякога се изписваше мъка.

— Не отивай там, Глен.

— Наричай ме Глекен — поправи я тихо. — Толкова отдавна не са ми казвали истинското име.

— Добре… Глекен — думата прозвуча приятно, сякаш го свързваше още по-здраво с нея. Но имаше още толкова незададени въпроси. — Ами онези ужасни книги? Кой ги скри там?

— Аз. В нечестиви ръце могат да бъдат опасни, а нямах сили да ги унищожа. Познанието от какъвто и да е характер — дори за злото — трябва да бъде съхранено.

Имаше още един важен въпрос, който Магда не смееше да зададе. Беше открила, че не отдава значение на истинската му възраст, след като тя не променяше с нищо мъжа, когото познава. Но какво изпитваше той към нея?

— А аз? — запита най-сетне тя. — Не си ми казвал… — искаше да узнае, дали не е само поредното му завоевание, спирка по пътя. Беше ли любовта, която грееше в очите му измама? И въобще, способен ли бе той да обича? Не смееше да изрази на глас мислите си. Дори непроизнесени й причиняваха болка.

Глекен сякаш надникна в нея.

— А би ли ми повярвала, ако ти кажа?

— Та нали вчера…

— Обичам те, Магда — рече той и протегна ръка. — Толкова дълго живях затворен в себе си. Ти ме докосна. Никой не беше способен да го стори — от толкова дълго време. Може би съм по-стар от всичко, което познаваш, но все още съм мъж. Това никой не можа да ми отнеме.

Магда бавно постави ръце на раменете му и се притисна нежно към него. Искаше да го задържи на това място, да го закотви далеч от опасната крепост.

След известно време той прошепна в ухото й.

— Помогни ми да се изправя, Магда. Трябва да спра баща ти.

Магда знаеше, че трябва да му помогне, макар да се страхуваше за него. Сграбчи ръката му и го дръпна, но коленете му се подкосиха. Накрая той се стовари на земята и я блъсна със свит юмрук.

— Трябва ми още време!

— Аз ще отида — произнесе Магда, без да знае от къде са дошли думите. — Мога да посрещна баща ти при портата.

— Не! Твърде опасно е!

— Ще поговоря с него. Той ще ме послуша.

— Баща ти не е на себе си сега. Ще слуша само Рашалом.

— Трябва да опитам. Нима имаме друга възможност?

Глекен мълчеше.

— Тогава тръгвам — искаше й се да изправи гордо глава, за да покаже, че не се бои. Но трепереше от страх.

— Не пресичай прага — предупреди я Глекен. — Каквото и да правиш, не пристъпвай в крепостта. Там сега е царството на Рашалом!

Зная, мислеше си Магда, докато тичаше към крепостта. Но няма да позволя и на тате да премине от тази страна — ако носи със себе си дръжката на меча.

Куза се бе надявал, че когато стигне подземието, няма да се нуждае от фенерчето, но всички светлини бяха угаснали. Въпреки това забеляза, че коридорът не тъне в непроницаем мрак. По стените се виждаха светещи петна. Вгледа се и откри, че блестят изображенията на кръстове, които приличаха на талисмана. Сиянието им се усилваше, когато ги доближаваше и постепенно отслабваше, след като ги подминаваше, откликвайки на предмета в ръката му.

Теодор Куза крачеше по централния коридор завладян от страхопочитание. Никога досега не бе се доближавал така непосредствено до свръхестественото. И никога вече нямаше да гледа на света и мястото си в него по начина, по който го правеше доскоро. Замисли се затова, колко заслепен е бил, когато мислеше че знае всичко, ала не виждаше дори капаците пред очите си. Сега завесата бе вдигната и около него имаше цял един нов свят.