Ф. Уилсън - Крепостта

Защо именно тя трябваше да направи избора, когато всичко е толкова объркано? На кого да повярва? На баща си, комуто е вярвала цял живот, или на непознатия, успял да вдъхне живот в нея на чувства, за чието съществуване не бе предполагала дори? Не беше честно!

Тя въздъхна. Никой не обещавал животът да е честен.

Трябваше да реши. И то бързо.

Спомни си за последните думи на Глен: Каквото и да правиш, не пристъпвай в крепостта! Там сега е царството на Рашалом.

Но тя знаеше, че трябва да пресече прага. Зловещият ореол, обгърнал крепостта, правеше невероятно трудно дори само доближаването до нея. Трябваше да почувства сама какво е вътре. Това ще й помогне да реши.

Тя вдигна крак, после се поколеба. Пот се стелеше по тялото й. Всичко в нея се съпротивляваше, но друг избор нямаше. Стиснала зъби, тя затвори очи и прекрачи прага.

Злото избухна насреща й, отне дъха й, сви стомаха й на възли и я накара да се люшне. Беше по-силно, по-интензивно отвсякога. Тя замря, жадуваща да се обърне и побегне. Успя да се пребори с това желание, а след това почувства, че е готова да се изправи срещу бурята от зла прокоба, която бушуваше около нея. Дори въздухът, който поемаше потвърждаваше онова, което вече знаеше — нищо добро няма да се роди в тази крепост.

И именно тук, отвъд прага трябваше да срещне баща си. Да го спре, ако носи със себе си дръжката на меча.

Погледът й бе привлечен от движение в двора. Баща й бе излязъл от входа към подземието. Спря, огледа се за миг, сетне я забеляза и забърза към нея. Необходими й бяха няколко секунди за да възприеме гледката на тичащия през руините инвалид и едва след това тя забеляза, че дрехите му са покрити с кал. В ръцете си държеше набързо увит в парцали пакет.

— Магда! Получих го! — извика той и спря задъхан пред нея.

— Какво получи, татко? — гласът й прозвуча уморено. Но вътрешно трепереше, очакваща отговора.

— Талисманът на Молашар — източника на неговата сила!

— Откраднал си го от него?

— Не. Той ми го даде. Трябва да го скрия на безопасно място, докато той е в Германия.

Магда почувства, че изстива отвътре. Баща й се готвеше да изнесе нещо от крепостта, точно както бе предположил Глекен.

Трябваше да знае как изглежда.

— Искам да го видя.

— Сега няма време. Трябва да…

Той понечи да я заобиколи, но Магда застана на пътя му, задържайки го в границите на крепостта.

— Моля те! Покажи ми го!

Той се поколеба, втренчил питащ поглед в лицето й, след това дръпна парцалите и й позволи да надникне.

Онова, което видя вътре накара дъха и да секне. О, Боже! Очевидно беше много тежък, по всяка вероятност изкован от злато и сребро — съвсем като вградените в стената кръстове. На върха си имаше отвор, отговарящ по размери на клина в долната част на острието, което носеше Глекен.

Това бе дръжката на неговия меч. Дръжката… ключа към крепостта… единственият предмет, който прегражда Молашар от света. Магда разглеждаше талисмана, баща й каза нещо, но тя не го чу. Думите не можеха да стигнат до нея. Всичко което чуваше, бе разказа на Глекен за онова, което ще стане със света, ако Рашалом бъде пуснат на свобода. Всяка нейна клетка се противеше на това, което й предстоеше, но нямаше друг избор. Трябваше да спре баща си, на всяка цена.

— Върни се обратно, татко — рече тя, търсейки в очите му поне искрица от онзи, предишния човек, когото бе обичала през целия си живот. — Остави талисмана в крепостта. От самото начало Молашар те е лъгал. Това не е източникът на неговата сила — талисманът е единственото нещо, което е в състояние да издържи на силата му! Молашар е враг на всичко добро в този свят! Не бива да го пускаш на свобода!

— Глупости! Та той вече е свободен! И е на наша страна — виж какво направи с мен! Аз мога да вървя!

— Но само до там, докъдето си тръгнал. Само за да изнесеш талисмана от крепостта — защото докато дръжката е зад стените и той не може да си тръгне!

— Лъжи! Молашар ще убие Хитлер и ще премахне лагерите на смъртта!

— Той се храни от лагерите на смъртта, татко! — все едно, че разговаряше с глух. — Веднъж в живота си ме послушай! Повярвай ми! Направи това, което ти казвам! Не изнасяй талисмана от крепостта!

Той продължи напред, без да й обръща внимание.

— Пусни ме да мина!

Магда опря ръце в гърдите на човека, който я бе отгледал, възпитал и дал всичко от себе си за нея.

— Послушай ме, татко!

— Не!

Магда напрегна мускули и го блъсна назад с всичка сила. Мразеше се затова, но нямаше друга възможност. Трябваше да престане да мисли за него, като за инвалид — той беше здрав и силен — и изпълнен с решимост също като нея.