Ф. Уилсън - Крепостта

Магда не отстъпи. Глекен й бе казал, че в дръжката се крие сила, по-голяма от тази на Рашалом.

Нещо се раздвижи зад гърба на чудовището. От входа излязоха две човешки фигури, с отпуснати, мъртвешки бледи лица. Магда ги разпозна незабавно — капитанът и ужасният майор. Не се нуждаеше от по-внимателен поглед за да установи, че са мъртви. Глекен й бе разказал за ходещите мъртъвци и тя донякъде бе подготвена, но въпреки това кръвта замръзна в жилите й при вида им. Ала колкото и да бе странно, все още се чувстваше в безопасност.

Рашалом спря на десетина крачки от нея и бавно вдигна ръце, като че ли разперваше крила. Първоначално нищо не се случи. След това Магда забеляза раздвижване в мъглата, която покриваше двора на крепостта и се виеше около краката й. Навсякъде около нея се надигнаха ръце, сграбчвайки във въздуха, последваха ги глави и сетне тела. Подобно на злокобни и страховити гъби разцъфващи над мочурливата земя, възкръсваха мъртвите немски войници.

Магда видя опустошените им тела, разкъсаните им гръкляни, но дори сега не отстъпи назад. В ръцете си стискаше дръжката. Глекен й бе казал, че само тя е в състояние да неутрализира растящата сила на Рашалом. И тя му вярваше. Нямаше друг избор!

Труповете се подредиха от двете страни на Рашалом. Никой не помръдваше.

Може би се страхуват от дръжката! — помисли си с разтуптяно сърце Магда. — Сигурно не ще посмеят да ме доближат!

И тогава тя забеляза странни дребни вълни сред мъглата, около краката на труповете. Погледна надолу. Там където млечнобялата пелена се разсейваше, виждаха се пълзящи дребни фигури — сиви и кафяви. Плъхове! Отвращение се надигна в гърлото й и заля цялото й тяло. Магда започна да отстъпва. Те се приближаваха към нея, не в плътна редица, а в хаотично движение от прибягващи и пресичащи пътя си тела. Би могла да издържи на всичко — дори на ходещите мъртъвци — но не и на плъхове.

Забеляза, че на лицето на Рашалом разцъфна усмивка и разбра, че реакцията й е била точно, каквато той е предвиждал — да крачи назад и назад, все по-близо до вратата. Опита се да спре, да наложи на краката си да застанат неподвижно, но те продължиха да отстъпват пред плъховете.

От двете й страни я заобиколиха черни стени — намираше се в арката. Още няколко крачки и ще е отвъд прага… и Рашалом ще получи свободата си.

Магда затвори очи и спря.

До тук, рече си тя. Нито крачка назад… нито крачка… нито крачка… — повтаряше тя отново и отново, докато нещо докосна крака й и сетне отскочи. Нещо малко и покрито с козина. Още едно. И още едно. Тя прехапа устни за да не изпищи. Дръжката не действаше! Плъховете я атакуваха! Скоро ще я покрият цялата.

Завладяна от паника, тя отвори очи. Рашалом бе съвсем наблизо, вперил бездънните си очи в нейните през раздрипаната мъгла, зад него бе настръхнал мъртвешкият легион, а всичко наоколо бе покрито с телата на гадините. Той ги тласкаше напред, принуждаваше ги да се катерят по краката й. Магда чувстваше, че всеки миг ще изгуби контрол над себе си и ще побегне назад… вътре в нея се надигаше все по-неовладяем ужас, готов да погълне всичко, на което бе решена… дръжката не ме защищава! Тя понечи да се втурне назад и после замря. Плъховете я докосваха, но не я хапеха, нито пък дращеха. Допираха се в нея, сетне побягваха. Сигурно заради талисмана! Той беше в ръцете й и Рашалом губеше контрол върху плъховете в мига, когато я достигаха. Магда пое дълбоко и направи опит да се успокои.

Не могат да ме ухапят. Не могат да ме докоснат за повече от един миг. Най-много се страхуваше да не изпълзят нагоре по краката й. Сега вече знаеше, че не ще го сторят. И стоеше неподвижно и уверено.

Рашалом трябва да го е почувствал. Той се намръщи и направи знак с ръка.

Труповете отново се размърдаха. Заобиколиха го, сетне оформиха плътна стена от движеща се мъртвешка плът и провлачиха крака напред, приближавайки я сантиметър по сантиметър. Очите им бяха широко отворени, гримасите им озъбени и страшни. В движенията им не се долавяше някаква особена заплаха, нито омраза или дори конкретна цел. Не бяха нищо повече от мъртва плът. Но се приближаваха! Ако бяха живи, дъхът им вече щеше да я стига. Някои от тях миришеха така, сякаш са започнали да се разлагат.

Тя отново затвори очи, борейки се с проклетата слабост, сковала краката й и притисна дръжката към гърдите си.

… нито крачка назад… нито крачка… назад… заради Глекен… заради мен… заради онова, което е останало от татко… заради всички… нито крачка назад…