Ф. Уилсън - Крепостта

— Знаех, че ще дойдеш.

Но ако се съдеше по външния му вид, цяло чудо бе, че е успял да пресече моста. В състоянието, в което се намираше, беше направо невъзможно да издържи срещу Рашалом.

Но въпреки това бе дошъл. В едната си ръка стискаше острието на меча, а другата протягаше към нея. Думите бяха излишни. Тя знаеше за какво е дошъл и знаеше какво се иска от нея. Отдръпна се от баща си и постави дръжката в ръката на Глекен.

Някъде зад нея, гласът на Рашалом прерасна във вой:

— Нееееееее!

Глекен я надари с отпаднала усмивка, сетне с едно единствено ловко движение обърна меча с острието надолу и постави дръжката върху клина. В мига, когато дръжката хлопна на мястото си с отчетлив, плътен звук, блесна ослепителна светлина. По-ярка от лятно слънце, тя започна да се разширява като кълбо от Глекен и меча му, за да бъде уловена и отразена от вградените в стената на крепостта негови изображения.

Светлината удари Магда сякаш бе плътна като полъх от пещ, едновременно добра и чиста, суха и топла. Сенките изчезнаха от всичко наоколо, което бе погълнато в ослепителното сияние. Мъглата се стопи, сякаш никога не я е имало. Плъховете се разбягаха с уплашени писъци. Снопове светлина пронизаха изправените наоколо трупове, поваляйки ги като изсушени дървета. Дори Рашалом се люшна назад, прикрил очите си с ръце.

Беше се завърнал истинският господар на крепостта.

Светлината постепенно избледня, прибирайки се в меча и не след дълго Магда можеше да вижда отново. Първото което забеляза бе Глекен — облечен в същите парцаливи и разкъсани дрехи, но променен до неузнаваемост. Изчезнала бе и последната следа от умората, слабостта и болката. Отново пред нея стоеше мъж изпълнен със сила, излъчващ страховита мощ и непоколебима решителност. А очите му горяха така яростно, така неумолимо и заплашително, че я накараха да почувства облекчение от факта, че е приятел, а не е враг. Това бе мъжът, който бе предвождал силите на Светлината срещу Хаоса преди хилядолетия… мъжът, когото обичаше.

Глекен изправи сглобения наново меч пред себе си, а руническите знаци се мятаха в бесен танц по металното острие. Сините му очи блеснаха, когато се извърна към нея и я поздрави.

— Благодаря, милейди — произнесе почти нежно той. — Знаех, че си смела, но не предполагах, че си толкова безстрашна.

Магда разцъфна от благодарност. Милейди… той ме нарече своя дама.

Глекен махна към баща й.

— Изведи го през вратата. Ще ви пазя, докато пресечете моста.

Магда почувства, че коленете й треперят, докато се изправяше. Огледа се, за да забележи наоколо разхвърляни в безпорядък трупове. Рашалом бе изчезнал.

— Къде е…

— Аз ще се погрижа за него — прекъсна я Глекен. — Но първо трябва да се убедя, че си в безопасност.

Магда се наведе, вдигна баща си, чието тяло бе възвърнала предишната си болнава лекота и го изтегли отвъд прага, на моста. Дишането му бе съвсем повърхностно. Кървеше от дузина малки рани. Тя се зае да попива кръвта с полата си.

— Сбогом, Магда.

В гласа на Глекен се долавяше страшна нотка на безвъзвратност. Вдигна глава и видя, че той я гледа с безмерна тъга.

— Сбогом? Къде отиваш?

— Да сложа край на една война, която трябваше да приключи в друга, отдавна отминала епоха — гласът му потрепери. — Бих искал…

Ужас скова тялото й.

— Ще се върнеш при мен, нали?

Глекен се обърна и пое в двора.

— Глекен?

Фигурата му се изгуби в разкритата паст на кулата. Викът й отекна в стените.

— Глекен!

В кулата цареше мрак. Много по-плътен от обикновена сянка, той бе черен и непроницаем, какъвто само Рашалом можеше да спуска. Мракът обгърна Глекен, но червенокосият не беше напълно безпомощен срещу него. Руническият меч започна да сияе с бледосиня светлина, още щом бе пристъпил в кулата. Изображенията на дръжката, вградени в стените откликнаха незабавно на присъствието на оригинала и се озариха в жълтобял пламък, който пулсираше бавно, сякаш под ритъма на исполинско, далечно сърце.

Магдиният вик бе последвал Глекен вътре, той спря в основата на кулата и се помъчи да приглуши болката, която се бе пробудила в сърцето му, уверен че ако се вслуша, силите му ще намалеят. Трябваше да прекъсне тази нишка, също както бе прекъснал всички останали връзки със света извън крепостта. Сега бяха само той и Рашалом. Идеше краят на хилядолетния им конфликт. И той щеше да се погрижи за това.

Остави силата, която извираше от блестящият меч да проникне до всяка клетка на тялото му. Колко хубаво бе да го стиска отново — сякаш си е възвърнал изгубена част от тялото. Но дори силата на меча не можеше да разсече възела на отчаянието, стегнат дълбоко в душата му.