Ф. Уилсън - Крепостта

— Никакъв мир!

— Половината свят! Предлагам ти половината свят, Глекен! Ще го разделим по равно и ти ще задържиш в твоята част когото искаш! Другата половина за мен.

Глекен спря, после вдигна наново меча.

— Не! Никакви полумерки този път!

Рашалом разпозна таящият се дълбоко в Глекен страх и го запрати по него.

— Убий ме и ти самият ще бъдеш обречен!

— Къде е писано това? — устремът на Глекен бе прекъснат от колебание.

— Не е необходимо да бъде писано! Очевидно е! Ти продължаваш да съществуваш само за да ми се противопоставяш. Унищожиш ли ме, ще унищожиш и причината за твоето съществуване.Убиеш ли ме, ще убиеш себе си.

Това беше очевидно. Глекен се бе страхувал, че този миг ще настъпи, още от онази нощ в Тавира, когато за пръв път бе осъзнал, че Рашалом е напуснал килията си. Но въпреки това, през цялото време в него трептеше надеждата, че убийството на Рашалом няма да се окаже акт на самопогубване.

Напразна надежда. Трябваше да погледне истината в очите. Изборът бе ясен — или мир или край на всичко.

А защо не мир? Половината свят е по-добре, отколкото смърт. Поне ще остане жив… и ще има до себе си Магда.

Рашалом сякаш долови мислите му.

— Май харесваш това момиче — рече той и погледна към моста. — Можеш да я задържиш. Защо ще я губиш? Тя е едно храбро малко насекомо, нали?

— Това ли сме ние за теб? Насекоми?

— „Ние“? Толкова ли си романтичен, че се смяташ още за един от тях? Ние сме далеч отвъд всичко, което някога могат да бъдат те — и толкова близо до боговете, колкото не биха могли и да си представят! Вместо да се чудим какво да правим, по-добре просто да заемем тази роля.

— Никога не съм се чувствал отделен от тях. През цялото време се опитвах да живея като нормален човек.

— Но ти не си нормален човек и не можеш да живееш като такъв! Те умират, а ти продължаваш да живееш! Не можеш да бъдеш един от тях. Не се опитвай! Бъди какъвто си — техен повелител! Присъедини се към мен и двамата ще ги управляваме. Убий ме и двамата ще умрем!

Глекен се двоумеше. Ако имаше поне малко време за да реши. Искаше да се отърве от Рашалом веднъж завинаги. Но не желаеше да умре. Особено след като току що бе открил Магда. Не можеше да понесе мисълта, да се разделят. Искаше да живее с нея.

Магда… Глекен не смееше да погледне надолу, но чувстваше погледа й върху себе си във всеки момент. На гърдите му легна непоносима тежест. Само преди минути тя бе рискувала всичко, за да задържи Рашалом в крепостта и да му даде време. Можеше ли да я предаде и въпреки това да я заслужава? Спомни си пламтящите й очи, когато му подаваше дръжката. Знаех, че ще дойдеш.

Потънал в объркани мисли, Глекен неусетно бе свалил меча. Виждайки това, Рашалом се усмихна. И тази усмивка се превърна във финалния подтик.

За Магда! — помисли си Глекен и вдигна острието. В този миг слънцето изскочи зад далечните върхове и го удари в очите. През ослепителната светлина, той видя, че Рашалом се хвърля към него.

Едва сега Глекен осъзна, защо Рашалом е бил толкова приказлив, защо така упорито се бе старал да печели време и бе позволил да се доближат до него — очаквал бе слънцето да изгрее зад гърба му и да блесне в очите на Глекен. и сега Рашалом бе предприел своя ход, последен, отчаян опит да премахне Глекен и дръжката от крепостта, като го блъсне от ръба на кулата.

Той се появи ниско под острието на меча, с протегнати напред ръце. Глекен нямаше накъде да отстъпва — нито да се отдръпне встрани. Единственото, което можеше да стори бе да стегне мускули и да вдигне меча нагоре, докато ръцете му се изправиха над главата. Глекен знаеше, че така равновесието му зависи само от една малка точка, но бе отчаян също като Рашалом. Всичко трябваше да свърши тук и сега.

Когато ударът дойде — и ръцете на Рашалом го блъснаха със страшна сила в гърдите — Глекен почувства, че отхвърча назад. В този миг събра сили и заби острието в незащитения гръб на Рашалом, пронизвайки тялото му. Гневен писък излетя от устата на Рашалом, той опита да се изправи, но Глекен не пускаше меча, докато падаше назад.

Двамата се отлепиха от ръба и се понесоха надолу.

Глекен откри, че е неестествено спокоен, докато летяха към клисурата под тях, вкопчени един в друг пред неизбежния край. Той беше победил.

И бе загубил.

Писъкът на Рашалом секна. Огромните му, черни очи се изцъклиха в Глекен, отказвайки дори сега да повярват в предстоящата гибел. И изведнъж той започна да се сбръчква — руническият меч поглъщаше тялото и същността му, докато падаха. Кожата на Рашалом изсъхна, обели се, напука се и се разпадна. Пред очите на Глекен, неговият древен враг се превръщаше в прах.