Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Доминга само ми се усмихваше.

— Защо просто не го вдигна ти самата? — попитах.

— Не исках някой безскрупулен тип като Гейнър да става свидетел как убивам човек. Можеше да го използва за изнудване.

— А той не е знаел, че си убила човек за гри-грито на Питър?

— Точно така — кимна тя.

— Тук си изпокрила всичките си чудовища?

— Не всичките. Ти ме накара да разруша голяма част от нещата си, но това спасих. Вече виждаш защо… — тя плъзна длан по хлъзгавия хълбок на своето чудовище-шедьовър.

Потреперих. Смразяваше ме самата мисъл да докосваш тази гнусотия. Но пък…

— И как го сглоби?

Просто трябваше да знам. Беше съвсем очевидно творение на владяното и от двете ни изкуство, тъй че трябваше да науча.

— Ами, ти със сигурност можеш да съживяваш отделни части от мъртъвци… — поде Доминга.

Можех, но досега не бях срещала друг човек със същата способност.

— Да — признах.

— Е, открих, че тези части могат да се съберат и да се сглобят.

Взирах се в разпадащото се чудо.

— Да се сглобят ли?

От самата мисъл ми призляваше.

— Мога да създавам нови твари, каквито никога не са съществували.

— Ти създаваш чудовища! — казах.

— Вярвай, в каквото си искаш, chica, но съм тук, за да те убедя да вдигнеш мъртвец за Гейнър.

— И защо не го направиш ти самата?

Гласът на милионера се разнесе точно иззад нас. Обърнах се трескаво, облягайки гръб на стената, за да мога да следя всички. Каква полза бих имала от това? Откъде да знам.

— Силата на Доминга тръгна накриво веднъж. Това е последният ми шанс. Последният известен гроб. Не искам да рискувам с нея.

Доминга присви очи, а изтънелите й от възрастта ръце се свиха в юмруци. Не й харесваше да я отхвърлят с лека ръка. Не бих могла да я виня.

— Тя е способна на това, Гейнър, ще й бъде по-лесно, отколкото на мен.

— Ако наистина вярвах в това, щях да те убия, защото вече нямаше да си ми нужна.

Хмм, разумно изказване.

— Нали накара Бруно да ме подгрее. Сега какво?

Гейнър поклати глава.

— Такова малко момиченце да свали и двамата ми телохранители!

— Казах ти, че обичайните методи на убеждение няма да й подействат — напомни Доминга.

Взирах се покрай нея в разпадащото се чудовище. Тя наричаше това „обичайно“?

— И какво предлагаш? — попита Гейнър.

— Заклинание за принуда. Ще прави, каквото й наредя, но отнема известно време да се сътвори такова заклинание за силен човек като нея. И ако тя бе поне малко запозната с вудуто, изобщо нямаше да подейства. Но въпреки уменията си, госпожичка Блейк е като бебе в тази област.

— Колко време ще ти трябва?

— Два часа, не повече.

— По-добре да подейства! — предупреди Гейнър.

— Не ме заплашвай! — обади се Доминга.

О, Боже, може би лошите типове щяха да се сбият и да се утрепят едни други.

— Плащам ти достатъчно пари да си купиш собствена държава. Искам да получа резултати!

Доминга сведе глава.

— Плащаш ми добре, това е вярно. Няма да те подведа. Ако мога да накарам Анита да убие човек, тогава мога да я накарам и да ми помага със зомбитата. Ще ми помогне да възстановя онова, което ме накара да съсипя. Забелязваш ли иронията?

Гейнър се усмихна като малоумен елф.

— Това ми харесва.

— Е, на мен пък — не — заявих.

Той ми се намръщи.

— Ще правиш, каквото ти наредя. Ти беше много лоша.

Лоша ли? Аз?

Бруно беше успял да се приближи до нас. Облягаше се тежко на стената, но пистолетът му беше съвсем стабилно насочен към средата на гърдите ми.

— Вече искам да те убия — каза той. В гласа му долавях болка.

— Изваденото коляно боли ужасно, нали? — усмихнах се аз. По-добре мъртва, отколкото слуга на вуду-кралицата.

Мисля, че той стисна зъби. Пистолетът трепна за миг, но според мен в пристъп на гняв, не на болка. — Ще се насладя на смъртта ти!

— Не се справи толкова добре миналия път. Според мен съдиите щяха да присъдят точка на мен.

— Няма никакви шибани съдии наоколо. И ще те убия!

— Бруно — намеси се Гейнър, — тя ни е нужна жива и здрава.

— А след като вдигне зомбито? — попита телохранителят.

— Ако е на услугите на Сеньората, тогава няма да я нараняваш. Ако заклинанието не подейства, можеш да я убиеш!

Бруно оголи зловещо зъби. Беше по-скоро озъбване, а не усмивка.

— Надявам се заклинанието да се издъни.

Гейнър погледна към телохранителя си.

— Не оставяй личните чувства да влияят на работата ти, Бруно!

Чернокожият преглътна с усилие.

— Да, господине.