Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Къде е тя сега?

— Наистина ли ви е грижа какво е станало с някаква курва? — Очите му бяха бляскави като на птица. Преценяваше ме, оценяваше и реакциите ми.

— Тя не значи нищо за мен — казах. Надявах се, че изражението ми е също толкова безизразно като тона. Точно сега те не се канеха да я убиват. Ако сметнеха, че ще ме наранят чрез Уанда, можеше и да й посегнат.

— Сигурна ли сте?

— Вижте какво, не съм спала с нея. Тя е просто напълно пречупена евтина курва.

Гейнър се усмихна:

— Какво можем да сторим, за да ви убедим да вдигнете това зомби за мен?

— Няма да извърша убийство заради вас, Гейнър. Не ви харесвам чак толкова — казах.

Той въздъхна. Розовобузото му лице изглеждаше като тъжна кукла.

— Ще ни карате да действаме по трудния начин, нали, госпожице Блейк?

— Не знам как да стане по лесния — отвърнах. Облегнах гръб на напуканата дървена табла на леглото. Чувствах се достатъчно удобно, но все още бях малко замаяна. Все пак беше най-доброто състояние, до което щях да се докарам, поне засега. Определено беше подобрение в сравнение с безсъзнанието.

— Всъщност, още не сме ви наранили — уточни Гейнър. — Реакцията на торазина с каквото там лекарство сте поели, беше случайност. Не сме ви навредили съзнателно.

Това можеше да се оспори, но реших да не възразявам.

— Е, та накъде поемаме оттук?

— В нас са и двата ви пистолета — каза Гейнър. Без оръжие сте просто една дребна жена в ръцете на едри, силни мъже.

Усмихнах се.

— Свикнала съм да бъда най-дребното хлапе в квартала, Хари!

Той се намръщи болезнено:

— Харолд или Гейнър, но никога Хари.

Свих рамене.

— Ами добре.

— Не сте ли поне малко уплашена, че сте изцяло в наши ръце?

— Може да се спори по въпроса.

Милионерът погледна към Бруно.

— Такава самоувереност… откъде я черпи?

Бруно не каза нито дума. Просто се взираше в мен с празните си кукленски очи. Очи на телохранител — наблюдателни, подозрителни и празни, всичко наведнъж.

— Покажи й, че работата е сериозна, Бруно!

Чернокожият се усмихна — бавно разгъване на устните, което остави очите му мъртви като на акула. Отпусна рамене, опря се на стената и поразгря мускулите си. Дори не отклони поглед от мен.

— Доколкото схващам, аз съм в ролята на боксовата круша? — попитах.

— Много добре казано — съгласи се Гейнър.

Бруно се отдръпна от стената, готов и изгарящ от нетърпение. Уф, добре. Изхлузих се от отсрещната страна на леглото. Нямах желание Гейнър да посяга към мен. Обсегът на Бруно беше два пъти колкото моя. Имаше наистина дълги крака. Тежеше поне петдесетина кила повече, и всичко това за сметка на мускули. Щях да пострадам сериозно. Но, освен ако не ме вържеха, възнамерявах да падна със замах. Стигаше ми да нанеса и една сериозна травма, за да остана доволна.

Излязох иззад леглото, отпуснала ръце край хълбоците си. Вече бях заела леко приведената стойка, която използвах на тепиха за джудо. Сериозно се съмнявах, че любимото бойно изкуство на Бруно е джудото. Бих предположила, че е карате или таекуондо.

И наистина, телохранителят стоеше в странна на вид стойка, някъде по средата между Х и Т. Сякаш някой му беше хванал дългите крака и ги беше смачкал в коленете. Но щом тръгнах към него, той даде заден като рак и бързо се изплъзна от обхвата ми.

— Джиуджицу? — Не че много исках да знам.

Той вдигна вежди.

— Повечето хора не го разпознават.

— Виждала съм на живо — отвърнах.

— А владееш ли го?

— Не.

Той се усмихна.

— Тогава ще пострадаш.

— Дори и ако знаех джиуджицу, пак щях да пострадам — възразих.

— Но щеше да е честен бой.

— Ако двама хора са с еднакви умения, ръстът има значение. Якият едър тип винаги ще набие умелия дребен тип — свих рамене. — Не е задължително да ми харесва, просто това е истината.

— Ужасно спокойна си — констатира Бруно.

— Ще ми бъде ли от полза да изпадна в истерия?

Той поклати глава.

— Не.

— Тогава по-добре да си изпия лекарството, извинявай за израза, като мъж.

Той се намръщи срещу мен. Бруно беше свикнал хората да се плашат от него. Аз не се страхувах. Бях решила да си понеса тупаника. А с това решение вървеше и известна доза спокойствие. Щяха да ме натупат — не особено приятно, но пък се бях настроила по въпроса. Можех да го понеса. Бях го понасяла и преди. Ако имах избор между, а) да ме набият и б) да изпълня човешко жертвоприношение, предпочитах побоя.

— Готова или не… — проточи Бруно.