Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Бях връчила ключовете от колата си на Долф. Той обеща да накара някой да я паркира пред сградата до сутринта. Каза също, че ще се обади на Бърт и ще му каже, че този ден няма да ходя на работа. Питах се как ли моето началство ще понесе новината. Питах се и дали ми пука. Нъц.

Един от униформените полицаи се наведе през седалката и попита:

— Ще се справите ли, госпожо Блейк?

— Госпожица — поправих го по навик.

Той се поусмихна, докато ми отваряше вратата. В полицейските коли няма дръжки отзад. Налагаше се да ми кавалерства, но го направи с удоволствие и повтори:

— Ще се оправите ли, госпожице Блейк?

— Да, офицер… — наложи се да присвия очи, за да прочета баджа му, — Осбърн. Благодаря, че ме докарахте у дома. И на вашия партньор също!

Партньорът му стоеше от другата страна на колата, облегнал ръце на покрива й.

— Голям кеф е най-сетне да се запознаем с Екзекуторката на Отряда на привиденията! — Той се ухили при тези думи.

Примигнах срещу него и се постарах да се взема в ръце достатъчно, за да мога да говоря и да мисля едновременно.

— Бях Екзекуторката много преди да се появи Отрядът на привиденията.

Той разпери ръце, все още с усмивка.

— Не се обиждайте!

Бях твърде уморена и твърде упоена, за да се притеснявам. Просто поклатих глава.

— Благодаря отново!

Залитах леко нагоре по стълбите. Стиснах перилото, сякаш е спасително въже. Тази нощ щях да спя. Можеше да се събудя насред коридора, но щях да спя.

След два опита успях да вкарам ключовете в ключалката. Олюлях се в апартамента и облегнах чело на вратата, за да я затворя. Врътнах ключа и ето ме в безопасност. Бях вкъщи. Бях жива. Зомбито убиец бе унищожено. Имах желание да се разкикотя, но го пораждаше обезболяващото. Никога не се хиля самичка.

Стоях си, облегнала глава на вратата. Взирах се в маратонките си. Струваха ми се много далечни, сякаш разстоянията се бяха увеличили откакто за последен път си погледнах обувките. Докторът ми беше дал много шантаво хапче. Нямаше да го пия утре. Твърде много променяше реалността за вкуса ми.

До маратонките ми се появиха върховете на черни ботуши. Откъде пък ботуши в апартамента ми? Понечих да се обърна. Посегнах към пистолета си. Твърде късно, твърде бавно, значи — много, много зле…

Здрави черни ръце се сплетоха на гърдите ми и ме приковаха. Приковаха ме срещу вратата. Опитах се да се преборя, но вече беше твърде късно. Бяха ме хванали. Извих врат назад, опитвайки се да се преборя с проклетото лекарство. Би трябвало да съм ужасена. Адреналинът прииждаше, но някои лекарства изобщо не се вълнуват дали тялото ти трябва или не. Принадлежиш на хапчето, докато то не се изчерпи. Точка. Смятах да освиткам доктора. Ако оживея.

Към вратата ме приковаваше Бруно.

Томи се появи отдясно. Държеше спринцовка в ръка.

— Не!

Бруно притисна устата ми с длан. Опитах се да го ухапя и той ме удари. Шамарът помогна малко, но светът си остана увит в памук и далечен. Ръката на телохранителя миришеше на афтършейв. Задавяща сладост.

— Това е почти прекалено лесно — каза Томи.

— Просто действай! — отвърна Бруно.

Взирах се в иглата, която приближаваше рамото ми. Трябваше да им кажа, че вече съм упоена, но Бруно притискаше устата ми с длан. Би трябвало да попитам какво има в спринцовката и дали няма да даде някой гаден ефект в комбинация с онова, което вече бях пила. Така и не ми позволиха, обаче.

Иглата се заби. Сковах се цялата, напънах се да се боря, но Бруно ме държеше здраво. Не можех да помръдна. Не можех да се измъкна. По дяволите. По дяволите! Адреналинът най-сетне започна да прогонва мътилката, но беше твърде късно. Томи извади иглата от ръката ми и каза:

— Съжалявам, но нямаме алкохол да го полеем! — и ми се ухили.

Мразех го. Мразех ги и двамата. И ако инжекцията не ме убиеше, щях да ги убия и двамата. Задето ме плашеха. Задето ме караха да се чувствам безпомощна. Задето ме бяха хванали неподготвена, упоена и глупава. Ако преживеех тази си грешка, никога нямаше да я повторя. Мили Боже, моля те, нека оцелея след тази грешка!

Бруно ме държеше обездвижена и няма, докато усетих инжекцията да влиза в действие. Приспа ми се. В плен ме държеше лош тип, а на мен ми се спеше! Опитах се да се съпротивлявам, но не успях. Клепачите ми затрепкаха. Мъчех се да ги задържа отворени. Спрях да се опитвам да се измъкна от хватката на Бруно и вложих всички сили в битката да не затворя очите си.

Взирах се във вратата и се опитвах да остана будна. Вратата заплува в замайващи вълни, сякаш я гледах през вода. Клепачите ми се спуснаха, отскочиха нагоре… спуснаха се. Не можех да си отворя очите. Малка част от мен крещеше в мрака, но останалото… чувствах се отпусната и сънена, и — колко странно — в безопасност.