Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Намирах се на самия ръб на пробуждането. Когато знаете, че вече не спите, но всъщност не ви се иска да се будите. Тялото ми беше натежало. Главата ми пулсираше. И гърлото ме болеше.

Последната мисъл ме накара да отворя очи. Взирах се в бял таван. По боята като разлято кафе се точеха кафяви петна влага. Не си бях вкъщи. Къде се намирах?

Спомних си как ме притискаше Бруно. Иглата. Седнах. Светът заплува в ярки вълни от цвят. Рухнах обратно на леглото и прикрих очите си с длан. Това помогна малко. Какво ми бяха бутнали?

Бях останала с впечатление, че не съм сама. Някъде в този замайващ вихър от цветове имаше човек. Имаше ли? Отворих отново очи, този път по-бавно. Бях напълно доволна да разглеждам съсипания от теч таван. Намирах се на голямо легло. Две възглавници, чаршафи, одеяло. Внимателно извърнах глава и открих, че се взирам в лицето на Харолд Гейнър. Той седеше до леглото. Не с такава гледка исках да се събудя.

Зад него, на издраскан скрин с чекмеджета се облягаше Бруно. Презраменният кобур врязваше черни линии през синята му риза с къси ръкави. В подножието на леглото имаше също толкова издраскана масичка. Намираше се между два високи прозореца. Те бяха заковани с нови, ухаещи сладко дъски. Миризмата на бор се носеше в горещия, застоял въздух.

Започнах да се потя веднага щом осъзнах, че няма климатик.

— Как се чувствате, госпожице Блейк? — попита Гейнър. Гласът му все още бе веселият глас на Дядо Коледа, но леко шипящ. Сякаш говореше много развеселена змия.

— И по-добре съм се чувствала — заявих.

— О, убеден съм. Спахте повече от двадесет и четири часа. Знаете ли?

Дали ме лъжеше? Защо би ме излъгал колко време съм спала? Какво щеше да спечели? Нищо. Значи казваше истината, най-вероятно.

— Какво, по дяволите, ми боднахте?

Бруно се отлепи от стената. Изглеждаше почти притеснен.

— Не знаехме, че вече сте взели приспивателно.

— Болкоуспокояващо — уточних.

Той сви рамене.

— Все същата работа, когато го смесите с торазин.

— Сложили сте ми упойка за животни?

— Е, стига де, госпожице Блейк, използват го също и в психиатричните заведения. Не само при животни — уточни Гейнър.

— Леле — казах. — От това ми стана къде-къде по-добре!

Той се усмихна широко.

— Ако се чувствате достатъчно добре да си играете на шегички, тогава сигурно сте достатъчно добре, за да станете.

На шегички ли? Само дето сигурно беше прав. Честно казано, изненадах се, че не ме бяха вързали. Радвах се, но се изненадвах.

Седнах — този път значително по-бавно. Стаята само се залюля съвсем лекичко, преди да се установи в нормално положение. Поех си дълбоко дъх — болеше ме. Опипах гърлото си. И от докосването до кожата болеше.

— Кой ви направи тези ужасни синини? — попита Гейнър.

Да излъжа или да кажа истината? Отчасти лъжа.

— Помагах на полицията да хване един лош тип. Малко изтървахме положението.

— И какво стана с този лош тип? — поинтересува се Бруно.

— Вече е мъртъв — отвърнах.

Нещо премина по лицето на телохранителя. Твърде набързо, за да го разчета. Може би уважение? Нъц.

— Знаете защо ви доведохме тук, нали?

— За да вдигна едно зомби — отвърнах.

— Да вдигнете едно много старо зомби, точно така.

— Вече два пъти отказах предложението ви. Какво ви кара да смятате, че ще си променя намеренията?

Гейнър се усмихна — такъв един весел дърт елф.

— Ами, госпожице Блейк, разполагам с Бруно и Томи да ви убедят, че грешите. Все още смятам да ви дам милион долара за вдигането на това зомби. Цената не се е променила.

— Последния път Томи ми предложи милион и половина — напомних.

— Да, но в случай че дойдете доброволно. Не можем да платим пълната цена, след като ни насилвате да поемаме такъв риск!

— Досущ като термин за отвличане, употребяван във федералния затвор! — казах.

— Точно така. Упоритостта вече ви костваше петстотин хиляди долара. Наистина ли си струва?

— Няма да убия човешко същество, за да можете да си търсите съкровището.

— Малката Уанда си е развързала езика.

— Просто налучквах, Гейнър. Прочетох досието ви и там се споменаваше манията по бащиния ви род.

Страхотна лъжа. Само Уанда знаеше тази подробност.

— Боя се, че е твърде късно. Знам, че Уанда е говорила с вас. Тя си призна всичко.

Признала си е? Взирах се в милионера, опитвайки се да разчета безизразното му, добронамерено лице.

— Какво имате предвид с това признание?

— Имам предвид, че я дадох на Тони за разпит. Той не е такъв майстор като Сисъли, но пък оставя повече материал след себе си. Не исках да убивам малката ми Уанда.