Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

— Не мога да го загубя, не и така.

— Ричард умира, ma petite. Усещам как животът му изтича.

Втренчих се в него.

— Все още ме пазиш да не го усещам, нали?

— Предпазвам те — на лицето му се изписа израз, който не ми харесваше.

Докоснах ръката му. Кожата му беше студена при докосване.

— Защо?

Той се обърна настрани.

Дръпнах го рязко, принуждавайки го да се обърне към мен.

— Защо?

— Дори и само с два белега, Ричард може да се опита да пресуши и двама ни, за да остане жив. Аз предотвратявам това.

— Предпазваш и двама ни ли? — попитах.

— Когато той умре, мога да предпазя един от нас, ma petite, но не и двама ни.

Отново го погледнах.

— Казваш ми, че когато той умре, ще умрете и двамата, така ли?

— Страхувам се, че да.

Поклатих глава.

— Не. Не и двамата. Не всичко наведнъж. Проклятие, ти не би трябвало да бъдеш в състояние да умреш.

— Съжалявам, ma petite.

— Не, можем да споделим сила, точно както направихме, когато съживихме зомбитата и вампирите, както направихме тази вечер.

Жан-Клод рязко се свлече напред, с една ръка върху тялото на Ричард.

— Няма да те завлека в гроба с мен, ma petite. Бих предпочел да мисля, че си жива и здрава.

Забих пръстите си в ръката на Жан-Клод. Докоснах гърдите на Ричард. Потрепващо дихание премина откъм него през ръката ми.

— Ще съм жива, но няма да съм добре. Предпочитам да умра, отколкото да загубя и двама ви.

Той се втренчи в мен за една дълга секунда.

— Не знаеш за какво ме молиш.

— Ние вече сме триумвират. Можем да го направим, Жан-Клод. Можем да го направим, но ти трябва да ми покажеш как.

— Ние сме по-силни отвъд най-дивите ми фантазии, ma petite, но дори ние не можем да измамим смъртта.

— Тя ми е длъжница.

Жан-Клод потръпна, сякаш го болеше.

— Коя ти е длъжница?

— Смъртта.

— Ma petite…

— Направи го, Жан-Клод, направи го. Каквото и да е, каквото и да струва. Направи го, моля те!

Той се свлече върху Ричард, едва успяваше да повдигне главата си.

— Третият белег. Той или ще ни свърже завинаги, или ще ни убие всичките.

Подадох му китката си.

— Не, ma petite, ако това ще бъде единственият ни път, ела при мен — той легна наполовина върху Ричард с ръце разтворени към мен. Легнах в прегръдката му и когато докоснах гърдите му осъзнах, че не усещам пулс. Обърнах се и погледнах лицето му от няколко сантиметра.

— Не ме оставяй.

Среднощно — сините му очи се изпълниха с огън. Плъзна косата ми на една страна и каза:

— Отвори се за мен, ma petite, отвори се и за двама ни.

Направих го, разтваряйки широко ума си, премахвайки всяка преграда, която имах. Паднах напред, невъзможно напред, надолу в един дълъг, тъмен тунел към изгарящия син огън. Болка разкъса мрака като бял нож и се чух да изпъшквам. Усетих зъбите на Жан-Клод да се забиват в мен, устата му да се затваря над кожата ми, смучейки ме, изпивайки ме.

Вятър повя през тази тъмнина, хващайки ме като мрежа, преди да успея да докосна този син огън. Вятърът миришеше на прораснала земя и мухлясала козина. Усетих нещо друго: скръб. Скръбта на Ричард. Неговото ридание. Не от смъртта му, а от моята загуба. Мъртъв или жив, той щеше да ме загуби, а между всичките му недостатъци беше и лоялността му, която го подтикваше отвъд здравият разум. Веднъж влюбен, той щеше да бъде такъв без значение какво беше направила жената. Странстващ рицар, във всеки смисъл на думата. Той беше глупак, но аз го обичах заради това. Жан-Клод обичах напук на себе си. Ричард обичах за това, което е.

Нямаше да го изгубя. Обгърнах се в есенцията му, сякаш се завивах в чаршаф, с изключение на това, че нямах тяло. Задържах го в ума си, в тялото си и му позволих да усети любовта, тъгата ми, съжалението. Жан-Клод също беше там. Почти очаквах да протестира, да се противопостави, но той не го направи. Този син огън се разля нагоре през тунела, за да ни посрещне и светът експлодира във форми и образи, които бяха твърде смущаващи. Части и парченца от спомени, усещания, мисли като три различни пъзела, разбъркани и хвърлени във въздуха и всяко парче, което докосваше, оформяше картина.

Приземих се в гората на четири крака. Миризмите наоколо бяха опияняващи. Забих зъби в нежна китка и тя не беше моята. Наблюдавах пулса изпод врата на жената и мислех за кръв, топла плът и за далечен секс. Спомените идваха бързо, още по-бързо, плуващи като някакъв вид карнавално влакче. Чернота се разля върху образите като мастило във вода. Когато тъмнината изяде всичко, аз плувах за една невъзможна секунда и след това угаснах като пламък на свещ. Нищо.