Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

Едуард стреля с пушката и лицето на Доминик изчезна във фонтан от пръски кръв и кости. Той падна бавно на колене. Разтворената му ръка изпусна сърцето на земята до ужасно застиналото тяло на Ричард.

Сабин излетя нагоре.

— Ще взема душата ти за това, смъртни.

Мушнах пръстите си в кръга, но той все още беше там. Едуард започна да обръща пушката към вампира. Голото сърце туптеше и блестеше в блясъка от кръстовете.

— Сърцето, стреляй в сърцето!

Едуард не се поколеба. Той се обърна и простреля сърцето, което експлодира на парчета. Сабин го удари секунда по-късно и го запрати във въздуха. Едуард се удари в земята и остана неподвижен със Сабин върху себе си.

Протегнах ръка напред. Тя срещна само празния въздух. Стрелях и с двете ръце по Сабин, докато се приближавах към него. Уцелих го три пъти в гърдите, принуждавайки го да се изправи на крака и да се отдръпне от Едуард.

Сабин повдигна ръка пред скелетоподобното си лице в едно почти умолително движение. Насочих дулото на пистолета към здравото му око и натиснах спусъка. Куршумът го уцели точно над разпадащите се останки от носа му. Остави след себе си голяма хубава дупка, точно както се очакваше да направи, разпръсквайки кръв и мозък по тревата. Сабин се свлече назад на тревата. Изстрелях още два куршума в главата му, докато не започна да изглежда така, сякаш го бях обезглавила.

— Едуард? — това беше Харли. Беше се изправил над много застиналото, много мъртвото тяло на Касандра. Очите му диво търсеха единственият човек, когото разпознаваха.

— Харли, това съм аз, Анита.

Той поклати глава, сякаш прогонваше досадна муха.

— Едуард, все още виждам чудовища. Едуард! — насочи автомата към мен, но знаех, че не мога да го оставя да стреля. Или всичко, или нищо. Вдигнах браунинга и стрелях, преди да имам време да помисля. Първият изстрел го събори на колене — Едуард! — той изстреля един откос, който мина на няколко сантиметра над главите на мъжете. Стрелях отново в гърдите и още един път в главата му, преди да успее да падне.

Приближих се до него с насочено оръжие. Ако помръднеше, щях отново да го прострелям. Той не потрепна. Не знаех нищо за Харли, освен че беше истински луд и много добър с оръжията. Сега нямаше никога и да разбера, защото Едуард не споделяше доброволно информация. Изритах автомата от мъртвата ръка на Харли и тръгнах към другите.

Едуард беше седнал и потриваше задната част на главата си. Наблюдаваше ме да се отдалечавам от мъртвото тяло на Харли.

— Ти ли го направи?

Погледнах лицето му.

— Да.

— Убивал съм хора и за по-малко.

— Аз също — казах аз. — Но ако ще се бием, може ли първо да махнем веригите от момчетата? Вече не усещам Ричард — не можех да произнеса думата мъртъв на глас, все още не.

Едуард се изправи на крака, леко потреперващ, но стабилен.

— Ще се бием по-късно.

— По-късно — казах и аз.

Едуард отиде да седне до приятеля си. Аз отидох да седна до любовника си и другото си гадже.

Сложих браунинга в кобура, махнах кръста от врата на Жан-Клод и го захвърлих между дърветата. Тъмнината внезапно стана кадифена и наситена. Наклоних се, за да махна веригите му и една от връзките 22 22 Предполагам, че говори за връзките между нея и момчетата — Б.пр. иззвънтя в главата ми.

— По дяволите — изругах.

Жан-Клод седна, изсипвайки веригите от тялото си като чаршаф. Последно смъкна превръзката от очите си. Вече бях пропълзяла до Ричард. Бях видяла меча да пронизва сърцето му. Той трябваше да е мъртъв, но аз потърсих пулса на шията му и го открих. Туптеше срещу дланта ми като слаба мисъл и аз паднах напред с облекчение. Той беше жив. Благодаря ти, Боже.

Жан-Клод клекна от другата страна на тялото на Ричард.

— Мислех, че не можеш да понесеш докосването му, той ми каза това, преди да вържат устата му. Страхуваха се, че би могъл да повика глутницата си на помощ. Аз вече повиках Джейсън и моите вампири. Скоро ще бъдат тук.

— Защо не мога да го почувствам в главата си?

— Аз го блокирам. Това е страховита рана, а аз съм по-добре подготвен в справянето с такива неща.

Махнах превръзката от устата на Ричард. Докоснах нежно устните му. Мисълта как бях отказала да го целуна по-рано същия ден преряза съзнанието ми.

— Той умира, нали?

Жан-Клод разчупи веригите на Ричард по-внимателно, отколкото своите собствени. Помогнах му да ги махне от отпуснатото му тяло. Ричард лежеше на земята в прогизналата от кръв бяла тениска, с която го бях видяла последният път. Отново си беше само Ричард. Сега не можех да си представя звяра, който бях видяла.